Thursday, February 15, 2007

Сбогом, Жасмина...

Тъкмо си мислех колко предвидливо си пропуснала онова безумно събитие в метрото и си представях как го осмиваме на по питие вечерта (така се разбрахме предната вечер- да се чуем и да пийнем). Този гаден, дъждовен и хладен вторник, 13 февруари. Тогава се обади малкия Ивчо и ми каза. Седнах на една пейка на станция "Опълченска" защото земята се завъртя под краката ми и станах малък.
Жасмина, никой от нас не вярва, че не си се събудила. Обаче когато ти звънна на телефона вдига Никола и плаче.
Говорехме с теб един ден за погребенията и всичките глупости. Тогава ти каза, че искаш приятелите ти да направят парти, вместо да подсмърчат около ковчега. Няма да си кривя душата, че успях. Но заради теб, човече, заради това, че беше най-лудия и свеж човек в цялата скапана гилдия, отидох на Laibach. Защото се разбирахме поне от месец, че този път няма да ги изпуснем.
Аз съм тук, Жасмина, и както обещах и на Никола ще продължавам да ги мачкам заради теб. Това, че те познавах, това, че те имаше изобщо е стимул да продължавам да се блъскам с лицемерите. Отчасти бях спокоен, че има и други като мен. Сега, когато ти спиш, а аз съм сам в Общината, ще мине много време докато отново повярвам, че светът не е толкова лошо място.
Усмихвай ни се понякога, Жасмина.
Липсваш ми безумно.