Monday, March 29, 2010

моят град
ме посрещна
с влажен бетон

сърцето във скоба
и фасът горчи



строя камък по камък
нов път

по него
се качвам
обратно
нагоре

29.03.
В планината
са мъдри дърветата,
но в сърцето си
нося града
с бетонните сгради,
улиците разкаляни,
трамваите,
жиците
и малко тъга.

На брега
се разлива надеждата,
но в сърцето си
помня деня,
в който горих
със цигари ръцете си,
помпите,
кризите
и малко тъга.


07.01.

___

Ако говоря направо
навярно ще стане горещо
и ще се скъса по нещо
във нашите черни души.
Стегнати в кръг от вина
нашите празни сърца
бият във лууп- като в сън.

Ако нищо не кажа
навярно ще стане тъй тихо
и мрачните щрихи
ще се слеят във мрак и тъга.
Стегнати в кръг от вина
нашите мъртви крила
пак ще посърнат навън,
като в сън.


18.01.

обратното става с аспирация

нека вляза в мавзолея
на образцовия ти дом

виждам в теб
изгубена приятелка

тя вече не търпи лъжите ми

не ме оставяй
адски ме боли

нека върна лентата
назад

обратното ще стане
с
аспирация

18.01
в коридорите
под мътна светлина
осемнайсет луди
подбирани с конкурс
създават смут-
не спят

светът разбива
моите лимити
а аз троша
стена подир стена


18.01.

отломки от сън

от всичко останаха
отломки от сънища
които ме връщат
назад вътре в теб
неизригнали бури
гръм от ясно небе
с теб стоим в мъртви стаи
неща и събития
се разбиват на малки
твърде малки
парченца

Внимание!

срив
във система от тежки
врати
и съмнения
ние вярвахме
в тази
същата
перверзна математика

сега съм тук
без думичка от теб
захапал съм трохите
нов живот
безока стръв

със свойта кръв
платих
в раните ми- сол
в очите- болка

стани едно със мен
върни ме там
върни ми дните
нея
мъртвите приятели
върни
не говори

от всичко тук останаха
отломките от сънища
празните съдби

една от тях
смалена до петно
мастило
все още иска
да живее
в свобода

сега


26.01.

х х х

Ще смачкам
миловидното лице:
ще те ударя.
Във каданс
ще паднат
моите стени-
отвътре луд човек
стои.
Да, той ме кара
да крещя така.
Моите правила
като насън
разтварят се в мъгла.
Ти си сама.
Противоречиш на себе си.
Умирам в яд
и гняв.
Светът-кафяв.
Светът е болка,
срам.
И аз съм. сам.


27.01.

JC

Това е.
Скорост,
празна магистрала.
Зов за сън
на предната седалка...
Теб те няма:
смърт.
Без теб:
безкрайна паника. Сега.

Заплюй света пред себе си,
единствена реакция-
спасение-
директно във системата
ще вкарам кръв
и после- нищо.

Със 130 км/ч
към своята стена...

Не вярвам
вече във това.
Поглъща те
студената земя.

Без сили
аз ще продължа-
ще стана мъртъв
като теб. Сега.

И без да мога
да те преживея
ще вкарам смърт и кръв
навътре.
Пустата земя
засъхва.
И този гроб
там
до голямата река
е ничий.

Ничий съм и аз.
Без теб е мръсно.
Празнота.
Вдигни ръце от мен!
Вдигни ръце от мен, тъга.

Поемам пак
по празен път
назад.


02.02.
на Диана Р.


Без бог,
без власт, която да ни
подчини
живеем.
Адски кръг-
съмнения, лъжи-
и всичкото е
път към дните ни,
път към светлите ни дни.

Кажи ми:
виждаш ли
в дърветата
и птиците
звезди?

Аз виждам,
че звезди сме
аз и ти.


5.03.

Д.

Ти си моите
шейсет излекувани рани,
стоте неизречени тайни,
мъртви петна,
моите шибани сънища,
все по-назад,
все по-далеч:
тебе те няма
вече до мен.

В мен останаха
черни
безчувствени
зони-
белези,
стари петна
от тъга.

Стреляй във мен!
Сега наполовина
ме няма.

Ще влизам-
само понякога-
в твоя
момичешки сън
като трън
във очите ти
ще викам сълзи
както преди.

Аз и ти-
трудно разкъсано
цяло,
моето тяло
помни
всяко докосване.

Забрави
бавните дни
или
сложи ме в Земята
и после
до мене легни!


6.03.

Sunday, March 28, 2010

*

вечер
джазът по радиото
смехът с другите
споделените фасове
сутрин
бисквити 'закуска'
кафето на пейката
аз силвия плат
и тихият вятър
и цветовете на птиците
дворът
гнилите ябълки
черните черни къртичини
тревите
и слънцето
вече са истински
дните ми
и джазът
по радиото вечер
вече
е истински


23.03.

х х х

тук във къщата
няма тихи места

крада от времето
и тихо драскам

по ъглите тайно
паля цигара

тук не трябва
това и това и това

сам сред всички
без минута покой

търся мир
в празната стая

в коридора сред
другите скърцане

тези мънички мигове
и кратките откровения

ме смаляват и правят
съсвем друг от преди

променят ми мислите
променят ми думите

ставам непознат
ставам от сън

от тихите мъгли
вън през март

през прозореца
тихо се измъква

струйка от дим
чувам стъпки на много хора

сам в кухнята
зад стените са другите

дали се чувствам гузен
когато намирам сила

в това себично затваряне
аз чакам и чакам

и някой ден ще дойдат
феите на разсъмване

дотогава лепкав мрак
по коридорите пада

тежко като кафе
прави лепкави ъглите

прави кухи стаите
кара стените да се

приближават навътре
е дългото пътешествие

съвършената тишина
сънувам я имам я

когато сутрин се вдигна
и когато вечер спокойно

говоря съм силен
деветдесетте дни са

само началото виж ме
най дългият път

вътре в мен е част
от вселената чисто е

и в небето тежат
оловните облаци

пред мен се изнизаха
двайсет съдби

и с някои от тях
ставам близък наистина

взимам и отхвърлям
и вечер заспивам така

както не съм от години
бързите дни бавните дни

чистите дни солените
болни сълзи и усмивки

застават зад мен
и ме пазят

смален между две планини
аз се раждам

по шестнадесет часа
на ден

и
очаквам


23.03.

х х х

Крехкото равновесие е
като малък взрив
в клетките
на моето собствено
разстояние.

Къде е моята
къдрокоса
малка жрица?

Върни ми дните

Мрак и нищета

Звездите
се подреждат във квадрат,
Земята
се върти назад.

22 март

х х х

Изпратих ги всичките
по близкия път
и се сгуших
в родопското одеяло
в тази претъпкана стая
в моя мъничък ъгъл.

Отпуснах глава
и извиках пак
онзи спомен
тогава,
отдавна,
преди
и сега.

Момичето с ангелските коси:
тя
ми
липсва.

25. 03. 2010