дълготрайна

drug филм:
сънувах как се опитвам да се интоксикирам по разнообразни начини и на необичайни места, обстановката е ърбънхардкор, резултатът повече от незадоволителен. в общи линии повтаря импринта от задгранични преживявания, прибирах се с лека глава в петък и стрелбище беше атина. въпреки притеснението ми, че съм се 'пуснал' по плоскостта, сънят преминава в необичайна среща със стара тайна на една софийска спирка. отърсвам се от съня с email:

сънувах, че съм на спирката на Орлов мост и те виждам как слизаш от един автобус, ти започваш да тичаш към мен, аз започвам да тичам към теб, но се разминаваме. аз (озадачен) се обръщам назад и те виждам как ти също гледаш към мен и се усмихваш много щастливо.

добре ли си?


(не съм й писал откакто ме хвана да й навлизам в личното пространство. все някога трябва да призная, че има любов толкова дълготрайна след края, че дори аз се изненадвам...)дълготрайна? да, това казах...

* * *

Ние сме хора
с имена и адреси,
градски прашинки,
въздух пълен с тъга.
Търкаляме мудно
дните нанякъде
със смешни въпроси
Накъде? Докога?

заглавие

Пусни ми съобщение в кутията...
Тя е малка и е с форма на сърце.
Грозни локви в дупките пред блока ми.
Студено е под тежкото небе.

Безкрайна

Безкрайна, ти вече нямаш поглед
над моето кафе
и моята цигара
сутрин.
Шоколад.
Ти помниш ли
когато сутрин сън деляхме
и този сън бе наш
и вече никой
никой друг го няма.
Аз виждам пак прозореца
(понякога)
от който гледах с теб надолу,
надолу гледахме и двамата,
но кой пропадна
в бездната?
Под себе си.
А навика ме буди от съня ми.
Аз никога не бях това,
което трябваше
Разхождам старите си мартенси
по София.
И питам (тихо):
самотно ли е празното, Безкрайна?
Самотни ли са липсата и вакуума?
Изпразнени от смисъл са идеите,
когато идват след разпадане.
Аз ще се върна тази вечер в къщи,
ще прехвърля малко думи, файлове,
ще застана с камера пред огледалото
ще си открадна образа
(дали ще има светлина?)
и ще заспя за дълго,
за да ме забравиш целия.
Когато стана нито аз, ни другите
ще помним за проклетото си минало.
Ще си измия зъбите,
завързвам си обувките
... десета дупка.
Улица.
Здравей, Безкрайна,
драго ми е...

deranged v. 0,1

Блок 21

х х х

Хa-ха, ей, пишлеменце,
събудих се с претенциозната ти книга.
Абе, просто я взех от Ицо тогава,
когато бях също и бая напушен.
Всъщност ти си ми симпатичен
откакто тя ми раказа онази случка
как просто си я изнудил да дойде у вас
и после си я чукал.

Уж си бил болен.

Аз също съм я чукал,
но това не е поезия.

Ти си ми още приятен,
защото те ядох на закуска,
помпах си самочувствието
на хедлайнер долу в Шипката.
Ти беше повече от смешен,
онази на първия ред беше майка ти.
Ти се пудреше на дребно,
а аз – рокстар пълен с конфидънс.
Завиждам ти, чисто професионално,
а сигурно и кълве с тази визия.
Това не значи, че няма да те почна,
защото аз, а не ти, съм Чинаски.
Не съм обграден от уейвъри,
затова понякога забравям, че пиша.
А аз си пиша готино
и даже слагам запетаите.
И което ме дразни - дразни ме,
защото след малко съм на работа,
а ти ще станеш към 12
и ще блогнеш просто за кеф.

25.10.2006

цигари

Тръпчив е вкусът на цигарите
Горна Джумая
по небцето,
но по - ми е гадно, че слушаш и гледаш,
а не разбираш.

А пък на теб кой ти е казал, куче,
че ти си дарен със истина,
че ти си с на господ шлифера,
абе- в голямото доброутро.

Кой те е лъгал навремето,
че има смисъл да шествате
и да се тествате
по паветата и по площадите.

Какъв си ти да съдиш
по това, което виждаш,
а ти виждаш к**а ми
защото си твърде ниско.

В деня, когато ти качиш левъла,
аз ще се гръмна на булеварда;
и ти все пак ще натрупаш
позитивен рейтинг по медиите.

Вземи си една от моите
и ме слушай като ти приказвам.
Аз не пея на вятъра
и вятъра не ми пее на мене.
Само ме дразни през зимата,
когато съм си заебал качулката.

За тия годинки батенце
изпуших сума ти цигарки.
И след всяка една една визия
изплуваше и ми беше едно нереално.

Така, че... не ми говори ти на мене
за истина,
защото ще си говориш без мене.

25.10.2006

Границата по памет

Наскоро видях северната ни граница по нов начин. Като ярка крива от неон, закачена на стена в старата баня в Пловдив*. Направи ми силно впечатление тълкуването на границата като такава. Какво всъщност е границата? Скулптура, експонат, изложен за да напомня за собствената си преходност. Една проста черта по брега на реката, която отделя “нас” от “другите”, България от Румъния. Линия, която осигурява личното ни пространство? Рамка, която ни пази да не се размием в морето от култури и хора, или пречка, която ни спира да бъдем част от света? Или стена, която ни пречи да общуваме със съседите?

В Града на тепетата български и румънски артисти и художници се обединиха около идеята за общата граница в контекста на предстоящото приемане на двете страни в голямото европейско семейство. ЕС като такъв до голяма степен ще промени представите ни за границите. След 1 януари вратите на Европа малко или много ще се отворят и за нас, “бедните роднини”. Независимо колко ги е шубе британците и другите консервативни “стари европейци”. За българите и румънците съюзът е надежда за отхлабване на примката на недоверието и изолацията, зелена светлина по пътя към по-добрия живот и по-високия стандарт, свободата и предизвикателството да си част от голямото семейство. За “старите европейци” присъединяването ни по-скоро е поток от съмнителни мургави балканци, които могат само да точат кредитни карти и да джебчийстват по улиците. Неоновата граница в пловдивската баня за мен е по-силна от всички силни думи за евроинтеграция досега. Един символ, който дава храна за разсъждение и нужда от оценка. Нали именно творците са тези, които първи преодоляват границите на ежедневното мислене, за да покажат нови хоризонти. Много от хората седяха пред “скулптурата” и цъкаха с език - какво пък е това? Една част от тях по принцип е силно резервирана към напъните на т. нар. съвременно изкуство. Други пък ахкат и се прекланят, без много да му мислят, докато се наливат с шампанско по премиери и изложби. И без това авангардното и модерното е трудно за разбиране. Такова често е и мисленето за членството ни в Евросъюза. За някои е необходимо по презумпция, много много не го разбираме, ама щом трябва... Други не щат и да чуят за ЕС, защото са заети да пазят химерата на “националния суверенитет”- нещо, което също дълбоко не разбираме. Авангардното мислене на българските и румънските артисти изпревари официалното ни приемане в ЕС. Надбяга и страха на евроскептиците. В опита си да разберат понятието граница и да я преодолеят с езика на творбите си творците напипаха пусла на съюза - такъв, какъвто трябва да бъде. Едно приятелско сътрудничество и предизвикателство, което води до разбирането на нещо ново. А доколко изкуството им е огледало на живота? Имаме време да проверим сами след по малко от три месеца.

* Инсталацията на Правдолюб Иванов “Границата по памет” е част от изложбата “Общи граници” на български и румънски артисти в рамките на “Седмицата на съвременното изкуство” в Пловдив.

Ние, врабчетата (По Радичков)

"Можете да срещнете много мъдри врабци, стари стогодишни врабци още от времето на турското робство. Те не са много добри в летенето, но пък главите им са пълни с акъл, та за всичко могат да ви посъветват."
Йордан Радичков

София е особен град в началото на есента. Наелектризира се и полудява още след първия влак с прибиращи се "морски" в края на август. Ята от хора плъзват по улиците в шок от завръщането в офиса. И изглеждат също като типичните градски птички по тротоарите - лутащи се, леко объркани, но неизменна част от пейзажа. Всеки е "по задачи", вървим и си гледаме в краката, за да не се блъснем в другарчето в гигантската улична масовка. После се оглеждаме като подплашени врабчета пред магазините и по спирките. Наложени на мащабите на една София, мислите на всяко едно от нас, градските врабчета, изглеждат смешно малки. Но в главата на едно пиленце е тясно. Гледаме си личните два сантиметра обозримо пространство, пискаме и клатим смешно глави. А отгоре ни - един ужасяващо огромен свят.
В тролея гледам две врабчета на почетна възраст, с побеляла от мъдрост и житейски опит перушина. Със завидна бързина окупират близките две места и започват припряно да обсъждат важни обществени въпроси, много подходящи за убиване на времето. В случая тези две пиленца коментираха разпалено високите цени на билетите за градския транспорт. Те цените ги вдигнаха преди сума ти месеци, но явно никога не е късно да "теглиш една" по темата. От разпаленото им чуруликане всички пътници неволно разбират, че не е нормално, не е възможно, просто не е реалистично двете спирки с тролея да струват повече от един хляб. А един хляб не е шега работа - това са сума ти трохи. Отправят се "похвали" по адрес на един доста подробен списък отявлени "врагове на обществото" като кмета, президента, премиера... изобщо целият вселенски гняв изтича по посока на някакъв събирателен образ на пилците от политическата сцена. Неволно в главите на останалите пътуващи градски птички изниква образът на една охранена костюмирана гугутка, която граби с лакома човка от трохите на народа. Стори ми се странно, че въпреки бойките думи двамата тролейни събеседници чинно стискаха хартиените еквиваленти на половин кило бял хляб. Но ето те дупчели, защото не можело иначе. Явно да си купиш билет ти осигурява правото да роптаеш срещу цената. Също като разпространеното твърдение, че ако не гласуваш, нямаш право да си недоволен от властта. Нашите врабци чинно подават за таксуване своите хартиени 70 ст. И преди да слязат, ги смачкват и захвърлят под седалките.
И в това според тях няма нищо нередно. Лошото е, че ние, врабчетата, сме особена порода. Можем да си цвъкаме в своето гнездо, а срещу охранените гугутки и орли скачаме само така, наужким. С неразбираемото си пискливо чуруликане.

Благодарности на мислещите хора във форума.

Да пишеш директно във файла на деня

България
Новини
Хванаха убиеца на учителка по музика


Да пишеш директно във файла на деня, нямам цигари, нямам настроение. Вече така се задъхвам, че новото ми изглежда едно светло, светло, чисто, меко... старите познати ме смущават. Малкия е откровено луд и не, вече не е приятна творческа компания. А как възнамерявате да се държите след удара? Петнадесет години търчане по задника на някакви маргинали? Дали да не си осигуря малко свобода и начален тласък и да си бия камшика вляво някъде другата година. Да отброя две пълни завъртания и але-хоп! да се впусна в нещо по-мое и по-малко затормозяващо.
Мечти.
Ти знаеш ли, че аз си говоря така с теб и в главата ми се въртят най-невероятните неща. Ей така, никога не можеш да преположиш, че напрмер искам да спя с теб. Или че хич не искам.
Никога няма да разбереш. И това е смешно. И аз не знам. И аз няма да разбера дали ти си мислиш такива неща, или други, защото ние тракаме, тракаме, тракаме…
Хората ме смущават. Дали аз смущавам хората?
Оставете ме за секунда, лошо ми е, искам да сляза...
...искам ... да сляза...
*** снимка: foxe ***

абсолютното е черно и сладко

да, ние купихме от онези малки малки писма с неистини и се потопихме в малък вълнуващ потребителски филм. аз седя на земята в любимата ми стая. собственикът й тъкмо се е върнал отдалеч. безуспешно, както само той може да си позволи. в тази стая винаги е много вероятно липсите да отпаднат и да се измисли все нещо. а? аз я гледам и говоря протокол, колкото да оправдавам погледите си към хлътналите й бузи. и да я гледам в очите е все едно. всеки ден тя гледа настрани. не чувствам сила по време на този разговор. тя не обича хората, обича само своя малък прочит на нещата. само това, което тя вижда е истина, останалото боли. но тя е малка роза от далеч, и не съм 100% сигурен,че предава на моите градски ултра къси вълни. боли и спирането. падането от пиедестала на мислите. тя мрази да я спират. аз писах за нея във формата на разказ и тя вече живее в моите страници. за мен е интересно да наблюдавам своите малки персонажи. тя е впечатлена от мен, но не може да се вдъхнови, защото последният мак я е отнел. назад, назад в кафявите улици, тя е обгърната от пластмасовия комфорт на частната си победа. мъчно ми е, защото тя е слаба и сладка. аз наблюдавам дупето й докато тя се качва пред мен по стълбите. прилича ми на нещо познато. нещо бивше, но познато. докато някога тя беше моя аз харесвах точно това мършавеещо, нахално изпъкнало дупе. сега знам, че големят бял мак е моделирал нейното настояще, в това число и тялото й. тя е кафяво красива. явор каза, че светът е сънотворна мафия. заспивам на една ръка от входа. след пристъп на повръщане на стълбите тръгвам бавно на сладко пътешествие до едно легло, в което мога да потъна. до днес.

prayer to god

To the one true God above:
here is my prayer -
not the first you've heard, but the first I wrote.
(not the first, but the others were a long time ago).
There are two people here, and I want you to kill them.
Her - she can go quietly, by disease or a blow
to the base of her neck,
where her necklaces close,
where her garments come together,
where I used to lay my face...
That's where you oughta kill her,
in that particular place.
Him - just fucking kill him, I don't care if it hurts.
Yes I do, I want it to,
fucking kill him but first
make him cry like a woman,
(no particular woman),
let him hold out, hold back
(someone or other might come and fucking kill him).
Fucking kill him.
Kill him already, kill him.
Fucking kill him, fucking kill him,
Kill him already, kill him,
Just fucking kill him!

Мило дневниче,

ще ти накъсам страниците, ще ти раздера кориците, ще те запаля и ще те разхвърлям из стаята. Когато бях малък, много по-малък, пристъпвах към теб с емоция, равна само на тръпката от китарата. Ти ми пазеше мислите и идеите, а тя ми даваше да говоря на стените в стаята. Не те убивам защото те мразя-не! Просто малкото момче умря. Аз се намъкнах в тялото му и го мъчих. Боядисах му косата, после я отрязах. Завлякох го в стерилна стая и позволих да го татуират с преждевременна мъдрост. После му сложих обица на ухото- за да помни. Понеже имаше много за помнене му сложих още много обици. Някои от тези спомени-истини болят. Боляха и дупките по тялото. Раните, които сам си правих. Тялото се научи да понася удари, да удря, да напада, да се защитава, да бяга и да се крие. По последните няколко точки, разбира се, има още какво да учи. После тренирахме емоции. Научих устата да говори така, че да боли. Принудих ушите да чуят неща, които карат очите да плачат. Накарах краката да отидат там, където има и болка, и красота. Ръцете сами посегнаха към забранените плодове. Сега ти, мило дневниче, седиш тук, потънало в прах и караш този изрод, в който се превърнах, да плаче като малко дете. Момчето може да умре, а ти да останеш. Но искаш ли някой да чете за момчето, което е било малко и уплашено? Те ще използват теб, мило дневниче, както използваха мен.

_

Екран- безредие.
Витрина- истина.
Аз ходя в себе си,
начало: улица.
Вървиш, и всичко си -
неща, които ти ...
Аз виждам все зад мен,
и...губя образи.
Без път и дом кретен
ти праща поздрави.

малки пързалки, etc.

мда, сетих се пак за това място от foxe и даже наспамих една-две теми. беше много вълнуващо и може би все още някакви хора се вълнуват като пишат там. ако си много наблюдателен може би си забелязал, че първия пост тук са ми последните постове там. да, ние и мястото приключихме, магията свърши тихо и сега само воаьорствам от време на време. ето, вчера прочетох кълбето, защото така и така я чета. но освен някой, който мога да визуализирам, нямам други интереси, нямам нерви и желание да търся автора, който ще ме напълни. даже не съм сигурен искам ли да се 'пълня' с думите на някой at all. не, че няма тръпка, но нямам тaзи energy wave за търсене на новото. забелязах, че ми е трудно да обмислям дори само моите си идеи. затова, мерси-знам, че има много за виждане и чуване, но сега е време за soul rehab.
началото на седмицата ми е меко казано тъпо, определено. нормалният спад след малко въздух. не съм ти разказал? окей. prirucnik janga trovaca, wickeda и една малка пързалка, която ме гледаше настойчиво са ми сюжетния център, около който лавират мастика, наркотици и къщата на краси ченгето, в която се завличат малките пързалки. на сутринта - my head was dizzy, видях се да седя в легло с масур в ръка и мислите ми да прескачат...мануела...моника...михаела...е-ех, бегбеде и буковски и булгаков, да го ти го ***** на майка ти!!!
най-вероятният вариант е калина, даже ще си го запиша, защото е много смешно. другото смешно е, че започна да ми харесва ей така да не съм затормозен от определен набор задръжки в главата.
другите бонуси са макропръстени на М42-много отиват на К-хилядарката + хелиос 44, дърт ленинград 4 в незнайно-дали-работещо състояние. четох много соц книги, най-добрата от които 'съвременната българска девойка'-шаш и panic.
не можахме да отлепим в неделя и никола сготви пиле и картофи на фурна + домашна ракия, цигари 'лодка' и бири. (браво никола!) на сутринта drive like се събуди, изтропа се на долния етаж, изпуши цигара каше и дръпна към стопа. при циганската махала с причудливото заглавие 'чепраза' (дано не се бъркам) ми спря една корсичка със софийска регистрация. пилотът иван успя да ми обясни сделката на 'осиновения циганин костов' за балкан, пилотите, гад зееви, социализма и другарството между хората, което никога няма да бъде възстановено в тази god forgotten кочина, която е страната в момента. пилотът иван си купи буркан мед от с. гинци, което беше свежо. искаше ми се да пусне малко музика и да трае до софия, но той искаше да ми говори за соц-а и бга балкан повече от всичко. в крайна сметка реших, че е забавен събеседник (в комбинация с директния стоп, който ме уреждаше идеално за да се домъкна навреме в редакцията. определено фен на изразяването в монолог. уви, аз съм твърде добре трениран слушател. инфото и образът следва да се появят все някъде.
блог-гаджето на ким явно не е отвърнало на чувствата й и тя е Del поста. лицето от снимката се издирва, не пише и в своето си пространство. чакаме продължение, тигри!!!
btw - до проекто инженера: снощи в просъница получих 'съобщението'. имай предвид, че съм го прочел и чакам инструкции на Я.
лек ден!

вторник

2222222222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222
222222222222222222222222222
22222222222222222222222222
22222222222222222222222222
222222222222222222222222222
22222222222222222222222222
2222222222222222222222222
222222222222222222222222
22222222222222222222222
2222222222222222222222
222222222222222222222222222
222222222222222222222222222
222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222
222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222222

софия град

София град е енергиен вампир, който смуче от хората. Може да звучи еретично, но София е мащеха на децата си, а чуждите направo ги изяжда. Някои идват сами с цел да се включат в capital career network v.5,6 и цената е депресия.exe. София е най-гадна към тях и ги дарява с urban sickness. Те мрънкат, бягат и се крият по села и паланки. Понякога заразяват и мен.

списък за наритване

да го турим на тъпите чичаци, които ме нападат. да, ти, куха дърта лейко! знаеш ли защо? защото нямаш живот. но знаеш ли какво друго? (естествено, че не знаеш, нищо, че по презумпция знаеш всичко.) няма лоша реклама, и drive like е четен. ще се блъскам всеки ден, а понякога и нощ, за да достигна там, накъдето съм се запътил и ти, куха лейко, ще си далеч зад мен. нищо, че на предишната отсечка си ми подложил крак и си плюл на мене. на drive like му дреме на средния с пришка.
да го турим и на тъпите ми връстници, които ме нападат. защото не са по-различни от чичаците. да се махат тия, дето по-отворените от мен им казват хейтъри. защото и аз имам хейт в главата, обаче не ти пълня пространството със себе си. нали, куха лейко? но не. ти държиш да ми кажеш, че съм протеже и нещата са нагласени. разбирам те! и аз се чувствам така, но за разлика от дъртия ти мързелив гъз аз знам малко повече. не защото имам по-голяма цифра в началото на ЕГН-то, а защото аз бях там, докато ти си ме 'хранил' зад някоя безопасна клавиатура.
знаете ли, мили другари, всички вие, които с усмивка влизате в тази малка черничка страница, какво ми се случи неотдавна. добих си персонален трол, също като сълидер. само, че моя дойде на Я. моят мил малък <_Opium_> за масите. (да, батка, досетлив си, да ти го турим и на тебе.) поиска любезен request, след което ме четкаше заради КПД-0 и настоящата ми работа. много мили приказки, и това около седмица. много питаше, но така са те 'феновете'. после копелето започна да вкарва провокации, след това директни нападки (пак в стил 'кой те уреди, боклук, как аз не съм на твое място, хем съм по-голям от теб'.) естествено, че попадна в игнор листа, не се шегувай, да не съм си намерил нервите на пред нас, ебаси. след няколко неуспешни опита човека се извини, каза, че вече не му се занимава с мен и (тука вече става hi tech) потъна в бездната на тоталния игнор от Я-то.
прелъстена и изоставена, ах недей. тъпото е, че тези хора идват, изливат помия, и си тръгват. всички са така. включително тези, които харесвам и дори понякога чукам, да! и за петоъгълника бих ти казал, но на лични, защото все пак тука си е доста публично, а аз се пазя. и там доста народ си изля фекалните мисли, защото не може сам да живее със своите probably?! но драмата не е в това, драги слушателю. драмата даже не е моя, щото drive like скоро чуква 22, нищо, че се чувства на 122. и е малка електролешникотрошачка и няма да се замисли да ти строши и твоите лешничета ако си много отворен и му лазиш по личното пространство. ъндастен' ми?
сега, за да завършим първия, така...по-нервен пост в drive like, бих искал да зарадвам приятели, доброжелатели и останалите откровени путки наоколо, че момчето е добре, макар и малко уморено (не съм излизал в отпуска още). момчето си пише .док файловете, снима с К-хилядарката, свири с КПД-0 и новите парчета се получават добре. доста добре даже. и тони мечкова ми е написала ебаси якия хороскоп днес, което ме кара да се радвам още повече.
в този ред на мисли, да го турим и на който пропуснах в този поетичен откъс, разкриващ крехката ми и ранима младежка душеност.

малка лисичка

срещнах малка лисичка в парка, един приятел я доведе. когато стигнах на мястото на срещата него го нямаше, но лисичка беше там. потърках крак насам-натам, после седнах срещу нея да й се полюбувам. тя отвори малка уста и каза, че съм пратен, а синия герой от анимационните филми е за бира. после той дойде. аз бях полупиян от джин и тоник и след random yadda dadda синият герой се измъкна, май се разсърди, или вече с лисичка явно фамилиарничехме. прибрах лисичка в малката си комуналка. лисичка има блог и пише в не-проза. лисичка има малки крачета. лисичка си връзва потнчието с ластик отзад, защото ще и увисне под малките зърна. и вика. много сладко вика. лисичка не е от голямата гора, което я прави още по-сладка лисичка. целувка за лисичка.
а аз си изгорих средния пръст с цигара и сега мога да покажа среден пръст с пришка на целия свят.
и, докато не съм забравил- среден с пришка за целия форум на новинар, който отсега поздравявам с новата си снимка в анализи и коментари. чакам включване от ирта за оценка на (редакцията на) текста.