Ние, врабчетата (По Радичков)

"Можете да срещнете много мъдри врабци, стари стогодишни врабци още от времето на турското робство. Те не са много добри в летенето, но пък главите им са пълни с акъл, та за всичко могат да ви посъветват."
Йордан Радичков

София е особен град в началото на есента. Наелектризира се и полудява още след първия влак с прибиращи се "морски" в края на август. Ята от хора плъзват по улиците в шок от завръщането в офиса. И изглеждат също като типичните градски птички по тротоарите - лутащи се, леко объркани, но неизменна част от пейзажа. Всеки е "по задачи", вървим и си гледаме в краката, за да не се блъснем в другарчето в гигантската улична масовка. После се оглеждаме като подплашени врабчета пред магазините и по спирките. Наложени на мащабите на една София, мислите на всяко едно от нас, градските врабчета, изглеждат смешно малки. Но в главата на едно пиленце е тясно. Гледаме си личните два сантиметра обозримо пространство, пискаме и клатим смешно глави. А отгоре ни - един ужасяващо огромен свят.
В тролея гледам две врабчета на почетна възраст, с побеляла от мъдрост и житейски опит перушина. Със завидна бързина окупират близките две места и започват припряно да обсъждат важни обществени въпроси, много подходящи за убиване на времето. В случая тези две пиленца коментираха разпалено високите цени на билетите за градския транспорт. Те цените ги вдигнаха преди сума ти месеци, но явно никога не е късно да "теглиш една" по темата. От разпаленото им чуруликане всички пътници неволно разбират, че не е нормално, не е възможно, просто не е реалистично двете спирки с тролея да струват повече от един хляб. А един хляб не е шега работа - това са сума ти трохи. Отправят се "похвали" по адрес на един доста подробен списък отявлени "врагове на обществото" като кмета, президента, премиера... изобщо целият вселенски гняв изтича по посока на някакъв събирателен образ на пилците от политическата сцена. Неволно в главите на останалите пътуващи градски птички изниква образът на една охранена костюмирана гугутка, която граби с лакома човка от трохите на народа. Стори ми се странно, че въпреки бойките думи двамата тролейни събеседници чинно стискаха хартиените еквиваленти на половин кило бял хляб. Но ето те дупчели, защото не можело иначе. Явно да си купиш билет ти осигурява правото да роптаеш срещу цената. Също като разпространеното твърдение, че ако не гласуваш, нямаш право да си недоволен от властта. Нашите врабци чинно подават за таксуване своите хартиени 70 ст. И преди да слязат, ги смачкват и захвърлят под седалките.
И в това според тях няма нищо нередно. Лошото е, че ние, врабчетата, сме особена порода. Можем да си цвъкаме в своето гнездо, а срещу охранените гугутки и орли скачаме само така, наужким. С неразбираемото си пискливо чуруликане.

Благодарности на мислещите хора във форума.

Да пишеш директно във файла на деня

България
Новини
Хванаха убиеца на учителка по музика


Да пишеш директно във файла на деня, нямам цигари, нямам настроение. Вече така се задъхвам, че новото ми изглежда едно светло, светло, чисто, меко... старите познати ме смущават. Малкия е откровено луд и не, вече не е приятна творческа компания. А как възнамерявате да се държите след удара? Петнадесет години търчане по задника на някакви маргинали? Дали да не си осигуря малко свобода и начален тласък и да си бия камшика вляво някъде другата година. Да отброя две пълни завъртания и але-хоп! да се впусна в нещо по-мое и по-малко затормозяващо.
Мечти.
Ти знаеш ли, че аз си говоря така с теб и в главата ми се въртят най-невероятните неща. Ей така, никога не можеш да преположиш, че напрмер искам да спя с теб. Или че хич не искам.
Никога няма да разбереш. И това е смешно. И аз не знам. И аз няма да разбера дали ти си мислиш такива неща, или други, защото ние тракаме, тракаме, тракаме…
Хората ме смущават. Дали аз смущавам хората?
Оставете ме за секунда, лошо ми е, искам да сляза...
...искам ... да сляза...
*** снимка: foxe ***

абсолютното е черно и сладко

да, ние купихме от онези малки малки писма с неистини и се потопихме в малък вълнуващ потребителски филм. аз седя на земята в любимата ми стая. собственикът й тъкмо се е върнал отдалеч. безуспешно, както само той може да си позволи. в тази стая винаги е много вероятно липсите да отпаднат и да се измисли все нещо. а? аз я гледам и говоря протокол, колкото да оправдавам погледите си към хлътналите й бузи. и да я гледам в очите е все едно. всеки ден тя гледа настрани. не чувствам сила по време на този разговор. тя не обича хората, обича само своя малък прочит на нещата. само това, което тя вижда е истина, останалото боли. но тя е малка роза от далеч, и не съм 100% сигурен,че предава на моите градски ултра къси вълни. боли и спирането. падането от пиедестала на мислите. тя мрази да я спират. аз писах за нея във формата на разказ и тя вече живее в моите страници. за мен е интересно да наблюдавам своите малки персонажи. тя е впечатлена от мен, но не може да се вдъхнови, защото последният мак я е отнел. назад, назад в кафявите улици, тя е обгърната от пластмасовия комфорт на частната си победа. мъчно ми е, защото тя е слаба и сладка. аз наблюдавам дупето й докато тя се качва пред мен по стълбите. прилича ми на нещо познато. нещо бивше, но познато. докато някога тя беше моя аз харесвах точно това мършавеещо, нахално изпъкнало дупе. сега знам, че големят бял мак е моделирал нейното настояще, в това число и тялото й. тя е кафяво красива. явор каза, че светът е сънотворна мафия. заспивам на една ръка от входа. след пристъп на повръщане на стълбите тръгвам бавно на сладко пътешествие до едно легло, в което мога да потъна. до днес.

prayer to god

To the one true God above:
here is my prayer -
not the first you've heard, but the first I wrote.
(not the first, but the others were a long time ago).
There are two people here, and I want you to kill them.
Her - she can go quietly, by disease or a blow
to the base of her neck,
where her necklaces close,
where her garments come together,
where I used to lay my face...
That's where you oughta kill her,
in that particular place.
Him - just fucking kill him, I don't care if it hurts.
Yes I do, I want it to,
fucking kill him but first
make him cry like a woman,
(no particular woman),
let him hold out, hold back
(someone or other might come and fucking kill him).
Fucking kill him.
Kill him already, kill him.
Fucking kill him, fucking kill him,
Kill him already, kill him,
Just fucking kill him!

Мило дневниче,

ще ти накъсам страниците, ще ти раздера кориците, ще те запаля и ще те разхвърлям из стаята. Когато бях малък, много по-малък, пристъпвах към теб с емоция, равна само на тръпката от китарата. Ти ми пазеше мислите и идеите, а тя ми даваше да говоря на стените в стаята. Не те убивам защото те мразя-не! Просто малкото момче умря. Аз се намъкнах в тялото му и го мъчих. Боядисах му косата, после я отрязах. Завлякох го в стерилна стая и позволих да го татуират с преждевременна мъдрост. После му сложих обица на ухото- за да помни. Понеже имаше много за помнене му сложих още много обици. Някои от тези спомени-истини болят. Боляха и дупките по тялото. Раните, които сам си правих. Тялото се научи да понася удари, да удря, да напада, да се защитава, да бяга и да се крие. По последните няколко точки, разбира се, има още какво да учи. После тренирахме емоции. Научих устата да говори така, че да боли. Принудих ушите да чуят неща, които карат очите да плачат. Накарах краката да отидат там, където има и болка, и красота. Ръцете сами посегнаха към забранените плодове. Сега ти, мило дневниче, седиш тук, потънало в прах и караш този изрод, в който се превърнах, да плаче като малко дете. Момчето може да умре, а ти да останеш. Но искаш ли някой да чете за момчето, което е било малко и уплашено? Те ще използват теб, мило дневниче, както използваха мен.

_

Екран- безредие.
Витрина- истина.
Аз ходя в себе си,
начало: улица.
Вървиш, и всичко си -
неща, които ти ...
Аз виждам все зад мен,
и...губя образи.
Без път и дом кретен
ти праща поздрави.

малки пързалки, etc.

мда, сетих се пак за това място от foxe и даже наспамих една-две теми. беше много вълнуващо и може би все още някакви хора се вълнуват като пишат там. ако си много наблюдателен може би си забелязал, че първия пост тук са ми последните постове там. да, ние и мястото приключихме, магията свърши тихо и сега само воаьорствам от време на време. ето, вчера прочетох кълбето, защото така и така я чета. но освен някой, който мога да визуализирам, нямам други интереси, нямам нерви и желание да търся автора, който ще ме напълни. даже не съм сигурен искам ли да се 'пълня' с думите на някой at all. не, че няма тръпка, но нямам тaзи energy wave за търсене на новото. забелязах, че ми е трудно да обмислям дори само моите си идеи. затова, мерси-знам, че има много за виждане и чуване, но сега е време за soul rehab.
началото на седмицата ми е меко казано тъпо, определено. нормалният спад след малко въздух. не съм ти разказал? окей. prirucnik janga trovaca, wickeda и една малка пързалка, която ме гледаше настойчиво са ми сюжетния център, около който лавират мастика, наркотици и къщата на краси ченгето, в която се завличат малките пързалки. на сутринта - my head was dizzy, видях се да седя в легло с масур в ръка и мислите ми да прескачат...мануела...моника...михаела...е-ех, бегбеде и буковски и булгаков, да го ти го ***** на майка ти!!!
най-вероятният вариант е калина, даже ще си го запиша, защото е много смешно. другото смешно е, че започна да ми харесва ей така да не съм затормозен от определен набор задръжки в главата.
другите бонуси са макропръстени на М42-много отиват на К-хилядарката + хелиос 44, дърт ленинград 4 в незнайно-дали-работещо състояние. четох много соц книги, най-добрата от които 'съвременната българска девойка'-шаш и panic.
не можахме да отлепим в неделя и никола сготви пиле и картофи на фурна + домашна ракия, цигари 'лодка' и бири. (браво никола!) на сутринта drive like се събуди, изтропа се на долния етаж, изпуши цигара каше и дръпна към стопа. при циганската махала с причудливото заглавие 'чепраза' (дано не се бъркам) ми спря една корсичка със софийска регистрация. пилотът иван успя да ми обясни сделката на 'осиновения циганин костов' за балкан, пилотите, гад зееви, социализма и другарството между хората, което никога няма да бъде възстановено в тази god forgotten кочина, която е страната в момента. пилотът иван си купи буркан мед от с. гинци, което беше свежо. искаше ми се да пусне малко музика и да трае до софия, но той искаше да ми говори за соц-а и бга балкан повече от всичко. в крайна сметка реших, че е забавен събеседник (в комбинация с директния стоп, който ме уреждаше идеално за да се домъкна навреме в редакцията. определено фен на изразяването в монолог. уви, аз съм твърде добре трениран слушател. инфото и образът следва да се появят все някъде.
блог-гаджето на ким явно не е отвърнало на чувствата й и тя е Del поста. лицето от снимката се издирва, не пише и в своето си пространство. чакаме продължение, тигри!!!
btw - до проекто инженера: снощи в просъница получих 'съобщението'. имай предвид, че съм го прочел и чакам инструкции на Я.
лек ден!

вторник

2222222222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222
222222222222222222222222222
22222222222222222222222222
22222222222222222222222222
222222222222222222222222222
22222222222222222222222222
2222222222222222222222222
222222222222222222222222
22222222222222222222222
2222222222222222222222
222222222222222222222222222
222222222222222222222222222
222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222
222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222222

софия град

София град е енергиен вампир, който смуче от хората. Може да звучи еретично, но София е мащеха на децата си, а чуждите направo ги изяжда. Някои идват сами с цел да се включат в capital career network v.5,6 и цената е депресия.exe. София е най-гадна към тях и ги дарява с urban sickness. Те мрънкат, бягат и се крият по села и паланки. Понякога заразяват и мен.

списък за наритване

да го турим на тъпите чичаци, които ме нападат. да, ти, куха дърта лейко! знаеш ли защо? защото нямаш живот. но знаеш ли какво друго? (естествено, че не знаеш, нищо, че по презумпция знаеш всичко.) няма лоша реклама, и drive like е четен. ще се блъскам всеки ден, а понякога и нощ, за да достигна там, накъдето съм се запътил и ти, куха лейко, ще си далеч зад мен. нищо, че на предишната отсечка си ми подложил крак и си плюл на мене. на drive like му дреме на средния с пришка.
да го турим и на тъпите ми връстници, които ме нападат. защото не са по-различни от чичаците. да се махат тия, дето по-отворените от мен им казват хейтъри. защото и аз имам хейт в главата, обаче не ти пълня пространството със себе си. нали, куха лейко? но не. ти държиш да ми кажеш, че съм протеже и нещата са нагласени. разбирам те! и аз се чувствам така, но за разлика от дъртия ти мързелив гъз аз знам малко повече. не защото имам по-голяма цифра в началото на ЕГН-то, а защото аз бях там, докато ти си ме 'хранил' зад някоя безопасна клавиатура.
знаете ли, мили другари, всички вие, които с усмивка влизате в тази малка черничка страница, какво ми се случи неотдавна. добих си персонален трол, също като сълидер. само, че моя дойде на Я. моят мил малък <_Opium_> за масите. (да, батка, досетлив си, да ти го турим и на тебе.) поиска любезен request, след което ме четкаше заради КПД-0 и настоящата ми работа. много мили приказки, и това около седмица. много питаше, но така са те 'феновете'. после копелето започна да вкарва провокации, след това директни нападки (пак в стил 'кой те уреди, боклук, как аз не съм на твое място, хем съм по-голям от теб'.) естествено, че попадна в игнор листа, не се шегувай, да не съм си намерил нервите на пред нас, ебаси. след няколко неуспешни опита човека се извини, каза, че вече не му се занимава с мен и (тука вече става hi tech) потъна в бездната на тоталния игнор от Я-то.
прелъстена и изоставена, ах недей. тъпото е, че тези хора идват, изливат помия, и си тръгват. всички са така. включително тези, които харесвам и дори понякога чукам, да! и за петоъгълника бих ти казал, но на лични, защото все пак тука си е доста публично, а аз се пазя. и там доста народ си изля фекалните мисли, защото не може сам да живее със своите probably?! но драмата не е в това, драги слушателю. драмата даже не е моя, щото drive like скоро чуква 22, нищо, че се чувства на 122. и е малка електролешникотрошачка и няма да се замисли да ти строши и твоите лешничета ако си много отворен и му лазиш по личното пространство. ъндастен' ми?
сега, за да завършим първия, така...по-нервен пост в drive like, бих искал да зарадвам приятели, доброжелатели и останалите откровени путки наоколо, че момчето е добре, макар и малко уморено (не съм излизал в отпуска още). момчето си пише .док файловете, снима с К-хилядарката, свири с КПД-0 и новите парчета се получават добре. доста добре даже. и тони мечкова ми е написала ебаси якия хороскоп днес, което ме кара да се радвам още повече.
в този ред на мисли, да го турим и на който пропуснах в този поетичен откъс, разкриващ крехката ми и ранима младежка душеност.

малка лисичка

срещнах малка лисичка в парка, един приятел я доведе. когато стигнах на мястото на срещата него го нямаше, но лисичка беше там. потърках крак насам-натам, после седнах срещу нея да й се полюбувам. тя отвори малка уста и каза, че съм пратен, а синия герой от анимационните филми е за бира. после той дойде. аз бях полупиян от джин и тоник и след random yadda dadda синият герой се измъкна, май се разсърди, или вече с лисичка явно фамилиарничехме. прибрах лисичка в малката си комуналка. лисичка има блог и пише в не-проза. лисичка има малки крачета. лисичка си връзва потнчието с ластик отзад, защото ще и увисне под малките зърна. и вика. много сладко вика. лисичка не е от голямата гора, което я прави още по-сладка лисичка. целувка за лисичка.
а аз си изгорих средния пръст с цигара и сега мога да покажа среден пръст с пришка на целия свят.
и, докато не съм забравил- среден с пришка за целия форум на новинар, който отсега поздравявам с новата си снимка в анализи и коментари. чакам включване от ирта за оценка на (редакцията на) текста.

празмисли и красти

саундтрак: trencher/loi loi split
място: дом, в който твърде много неща ме карат да не се чувствам у дома си.
поредпоследна цигара old holborn, слим филтър swan- последните вкусови асоциации от атина.
стефан каза:

s_Z (02:48 PM) :
-4.Tinq, mai tochno tiq hora ni vkarvat v tinqta, i ni durjat za da ne izpluvame.

-5.Ako produljvata da se pravqt bezmisleni partyta na koito se puska OT PULE MLEKO, je zatupeete suvsem. Zatova i strana ot partyta i tazi sfera ot "hora" ...

Anatema

чудя се, защо на хората носители на някакво послание, не може да им е комфортно в обстановка на съществуващото 'статукво' (признавам, тази дума я научих в парламента). защо трябва да се самоизсират върху огледалото за да изкажат мнение. хората-носители са като деца, те са раними и реват като им се изплюеш в пясъчника, който старателно са ограждали с камъчета. и стефан не може да надмогне персоналната си лудница и да се изолира абсолютно от кочината, която го дразни. аз се намирам в подобна ситуация. чрез анализ на неговото поведение успявам сравнително точно да поставя диагноза на цяло едно поколение празни кратуни, сред които между един и двама човека се опитват да изкажат идея или да създадат усещане. като на пърформънса на raison d'etre. черни гарвани навсякъде, човекът почна да пуска музика и визия, а ония тъпи п***и си говорят за 'едни страшни ботуши на платформи, братле'. щеше ми се да им изшия по един терапевтичен шамар.
и стефан, на който тези неща са му доста по-навътре, страда и се дразни доста. подобно нещо изпитвах при 'разпадането' на пънкарската група преди около 6 години. беше ме яд на 'новите звезди', на малолетните пичкорляци от 'design crew'. сега ми е през тръбата, някакси се самонадживях. затова и се чувствам на 150 години и понякога ме сърби езика да давам съвети. беше ми кофти да давам рецепти на антони когато беше закъсал с момичето му. защото си обяснявах историята с тайна и я препроектирах върху него и неговата ловлетър. беше ми неудобно, защото антони е не по-малко 'пич' от мен. наречи го мъжкарска солидарност, но той наистина е 'кадър'. и ме беше яд седмица две селд това, когато ми изповяда по Я-то, че съм бил прав на 100 %. бях проследил развитието на историята само чрез личния си опит. това трябва да е някаква преждевременна мъдрост, чието присъствие не ми се нрави, защото е безумно да държиш мъдрост в 21-годишното си тяло. в него трябва да държиш бунт и откривателска тръпка, а не смърдяща на нафталин, солена като сълзи, грапава като бачкаторски мазол мъдрост. малко хора могат да го приемат, както и аз не мога. затова на стефан не мога да се сърдя, че не отваря главата да му налея с фунията това, което вече знам. затова млъкнах.
---------------------------------------
след седмица, месец, година-две пак ще си говориме по темата.
дотогава ми викайте нострадамус.

swindler surprise

на първи юни бях на ден на отворените врати в база Безмер до Ямбоооооу!!! весели чавенца и Су-25-ици в небето. от атлантическия клуб раздадоха тебешири и пъзели за да могат малките кретени да се занимават. неписано правило- 1 юни без томбола-викторина с безумно тъпи награди не може! резултатът: 7 пъзела им бяха откраднати, децата наредиха останалите по-бързо от родителите си и така. вечерта бях супер уморен, но все пак пушихме мороко до вкаменяване на изпращането на Алазне Маркаида Лабуру.
но става дума за друго. и то е днес, когато си празнувам деня на детето със закъснител. като част от разбирка с ирта си самоподарих едно шоколадово яйце. изникнаха ми някакви пост соц асоциации, когато маминия касетофон SHARP все още беше на почитание в квартала, когато всички от класа имаха еднакви раници "адвенчър" и кутии за моливи в 'женски' и 'мъжки' вариант. мъжките с мотор, женските- с Барби. и си го отворих с детски ентусиазъм. да, ама играчката ме вкара в 21 век с два шамара. даже не мога да я обясня. почувствах се направо измамен, ебаси. то е нещо като остров с един червен червен рак, на острова има нещо като дърво от две части, а най-отгоре има кошница с някакъв пич в нея. цялата крайно нестабилна комбинация като я движиш по масата се клати като нашмъркан пич на електробуги парти.
добра идея, ирта. . .
само дето малко се натъжих.

P.S. сега проклетата чекия събира прах набюрото в редакцията и ме разсмива всеки път когато я видя заедно с механичната гъсеница на жасмина, която обаче е от лъки бой.

Maria del Pilar Aguado

това е нейното име. тя е красива и е испанка. вече от осем часа не е тук. снощи бях с нея. прегърнах я за единствен, пръв и последен път, перфектните и гърди се допряха до мен. не знам дали аз съм се допрял до нея и дали е усетила, но потенциал това да се е случило, макар и неволно, имаше. усамотих се с нея гледайки я, въпреки, че многонационалната ни компания се беше разляла по цялата къща, под, килим, стол и маса. но аз гледах в нея, леко отклонявайки погледа си, когато тя го засича. девет дни там, и седмица тук. в събота с двойна тръпка се затичах по подземни нелегални задачи за да видя блесналите й големи големи кафяви очи.
в мига в който я видях разбрах, че няма да я притежавам. дори за час, колкото да намачкаме чаршафите вместо сиеста. но пак си я взех, така, в очите ми.
по тъмно, час-два след като взех голямата картина, която Алазне ми подари и се качих при едни разговорлив таксист, тя сънена си е взела голямата раница, обула е малките си сандали на малките си перфектно съразмерни стъпала с поизтрит черен чак, усмихнала се е и е поиграла с пиърсинга на устната и... е, тръгнала си е, к'во. спал съм тогава.
утре си е във византийско, после в испанско.
дали ще усетиш музиката ми, малка красива Пили?
така както аз усетих теб.
две целувки.

************************************

Началото на седмицата е изнервящо, колегите ви не са на делова вълна и това ще ви дразни. Девите да избягват спорове. Даже да сте прави, ще влошите отношенията си с околните задълго. Моментът не е подходящ за нови начинания, нито да предлагате на шефовете мащабни промени в екипа. Днес скромно изпълнявайте обичайните си ангажименти и поддържайте едно общо по-дружелюбно настроение, където се появите.

днешният хороскоп не зарадва с напушеняческия съвет да не се отварям много днес- не го и правя. даже много умело се скривам под сенките на това и онова, без а мисля за последствията. проявих малка инициатива с лична насока, ако мога така да се изразъ да го е**! срещата от онзи, третия вид, ще се състои довечера на Септември. ше гледам да си взема ицу за компания и кураж:

blue_cartoon_hero(04:43 PM)
ina4e imam 1l dom rak
hurston (04:44 PM) :
11?
blue_cartoon_hero (04:44 PM) :
da be.. shte ni se. edin lityr
thurston (04:44 PM) :
ха ха ха

--------------------------------
гледам си негативите от атина. има яки снимки. все още в главата ми е хаос след това, бавно влизам в 'бързите дни'.
а сега ще отида до другата стая и като един същи гари незнам-кой от филмчето за утрешния вестник ще надникна в утрешния хороскоп. така де, да знам за каква помия се готвя.

Вагина на сън и после ме убиха

Сънувах, че съм на парти в апартамент в панелен квартал. Колежката ми В. тръгва към една врата и тогава виждам, че (от невъзможна гледна точка, по необясним начин, както само в сънищата може) вагината и наболите косъмчета наоколо се виждат абсолютно отчетливо, в детайли, като през лупа, а тя просто си ходи. Днес сутринта я засякох на едно безсмислено събитие във ВМА и после се прибирахме заедно със 72. През цялото време си мислях за това, което съм видял докато спя и се забавлявах невероятно. Тя е красива жена на 30, но никога не съм изпитвал интерес или дори минимално привличане към нея. Понякога мозъкът си прави необясними шеги с нас. Сега тя си разхожда вагината из редакцията, само че скрита под полата й. А на мен ми е забавно, защото пиша за това едва ли не пред очите й. Само дето тя си мисли, че пиша нещо друго. Продължението на съня беше, че ме застреляха както си седях в един фотьоил на същото апартаментско парти. Просто някакви мъже влязоха и ме застреляха. Кръвта ми попи по кафеникавата повърхност наоколо. Шибани гангстери.

Aristoteles Sq.

24 май 2006, Солун
за пръв път сядам са пиша, и то защото съм тъжен. след час или два си тръгвам за софия и към ежедневието, което познавам. исках да се влея безболезнено в него и да оставя само сладката тръпка от станалото. вместо това главата ме стяга и пак си мсиля за Нея, както преди година и два месеца. защо не можем да се насладим на чистото чувство за нещо ново без призраците на минала болка и радост да се събуждат. защо трябва да се въщам към нормалното си състояние, след като понякога, само понякога ни се иска да застинем в утробната поза на моментната красота и задоволство. така аз не мога да оценя истински това, което имам. заради малките водовъртежи в съзнанието, които засмукват големите събития на деня. защото утре, когато хвана такси от гарата в софия, ще бъда пак този иван, който тръгна оттам. малък & тъжен. като в края на това малко приключение. толкова различен от това, което ми се иска и толкова близо до това, което е до болка познато. а за теб, тайна, мога да кажа пак, че ми е мъчно, че си мисля за теб. още по-мъчно ми е, че няма да мога да разбера дали ти си се чувствала така . ever. когато видях buzzcocks си помислих за техния слоган wish i never loved you. изглежда не съм дорасъл да съм безчувствен, ***** **** ** ** **. *** ** **.
а сашето изглежда изпитва подобно тягостно усещане пред завръщане към ежедневието си, естествено пречупено през неговите чувства. въпреки своя СТРАХ аз трябва да погледна утрешния ден в редакцията през очите на смелия иван, да запаля цигара и да се поизпотя за да заслужа обратно способността да живея повече в настоящето, отколкото в миналото и да превърна малките си хаотични мисли в огън, който да изгори мръсотията и да остави само пепел под тежките ми кубинки. защото според чертичките по ръката ми трябва да живея дълго.

подпис

Steve Diggle exclusive

Днес се чувствам като гъз, боли ме корема, имам всичко на всичко 70 ст. и ми е отвратително уморено на тялото и мисленето. Но вчера! Всичко беше бързо и като в онези дни от миналата година, когато се чувствах жив във вестника, бях по-малък, работех повече и по-нахъсано, в по-динамична среда. Първо- дежурство по брой, скучно търсене на кратки новини. После Силвия (която най-много ме свързва със старите дни във вестника) ми възложи едно чело, вeрно тъпо, но все пак нещо за писане. Бързане и цигари, не беше зле. Междувременно разменям мейли с гръцките промоутъри за the Buzzcocks & Mudhoney, нали искам да ходя другата седмица на концертите им. И в единият от многото мейли- “абе така и така, мога да ти организирам phoner със Steve Diggle довечера”. К'во? Я пак?
Ебаси! А имам репетиция точно от 8, когато трябва да звъня на Стив във Франция. Вместо това звъня на Ленкиша за да му кажа за върховната новина. Той не отцепва за какво събитие става дума, но поне разбира, че ще закъснея. Едно бързо голямо уиски в редакцията, цигари, мисля някакви ужасно клиширани въпроси и все пак- Стив Дигъл, копеле! След като се срещнах face to face със Sonic Youth и UK Subs това е следващият ми по-сериозен допир с нещо, което обичам, а е далечно. Разгороврът ми е труден, защото се стремя да записвам (два диктофона, не е шега работа), а непрекъснато трябва да натискам едно копче на телефона, което кара Стив да се чува гъгнещо в цялата стая. Все едно, човекът е пълен пич, всичко му е fuck и you know, забавно е. Седя като тулуп и си лафя небрежно с пънк легенда по телефона. Кажи, че не съм пич.
Въпросът е, че трябва да намеря назаем неприлично много кинти за да си финансирам trip-a до Атина за да гледам тези прекрасни дъртаци на живо и да се заредя с енергия, както миналата година по това време.
Когато си беше е**ло майката, но това е по скоро от предния пост.
Ever Fallen In Love?

Първи клас, втори срок

Когато те видях онази вечер на партито не издържах и си тръгнах. Пак се случи същото, дали го очаквах? Откакто те видях онази вечер те сънувах няколко пъти по различен начин. Сънувах, че те чукам, сънувам че чукам други момичета, които пак са ти. Сънувах, че изпитвам ужас от присъствието ти зад кадър, сънувам, че съм назад във времето и се чувствам жив. Страх ме е от теб. Мисля си за теб, но няма да ти напиша един ред в прав текст затова. Трябваха ми повече от три години плюс една за да разбера, че ти няма да ме слушаш, защото си на самостоятелно ниво, което не търпи намеса и съучастие. Тогава какво правиш още в съня ми? Иначе аз разбирам, с не много голяма охота, че може да се окаже така, че да те обичам, хм, вечно? Знам, че една дума може да ме накара да се върна още толкова години назад и да забравя. Може би ми правиш услуга като не ме обичаш.

Сталкер (1 май)

Химия, ботаника, смесване на течности със синкав дим, дум! и пукане като в специалните лабове, престилки и само-една-капка-и-си-умрел положения. И това трябва да описва крехката механика на това, че човекът А движи и джитка и разцъква нагоре-надолу, на стоп, на каданс. Или на наркотици. Както си избере, впрочем. Значи, халца е: медийно изкривеното ми съзнание повърна серия от сънища и оплиска цялата ми мозъчна кора с картини на изоставени след ядрен инцидент градове, без да се чувствам вътрешно свързан с инцидента. (Направи ми впечатление, че веднъж Ирта спомена Чернобил като причина за това или онова около четири пъти за две бири време.) Сънувам градове призраци и ми действа много приятно. Започна да ми се иска да отида в този Припят, да се попека на няколкостотин от определените мерни единици радиация и да се уплаша от тишината. Да освободя пространство около себе си и просто да походя. Сталкерска работа. Прииска ми се да ударя шамар на реалността и да отида в празното си училище. Там, където Оги Радев настървено ни обясняваше в 10-ти клас, че “социалното животно” било грешка в превода. Било в смисъл, че човек е “неразривно свързан с полиса си”. И на Оги искам да му бия един шамар.
Онази сутрин се събудих леко мотан от пиенето, секса и наркотиците на отвратително тесния, мръсен, напикан от котарака Киро таван на Човека от Лозенец. От този таван явно половината Лозенец има ключ. Дори една доста неприятна (имаш-ли-екстри-братле) двойка нема-нема и го “скуотват” когато Човека се е затрещял някъде на по-чисто. Е, дойде и редът на Малкия Иванчо да осъмне там, така да се каже. Сутринта (бира, бисквити, четири цигари, каше фасче, благодаря ти Мирела) набарах една Тема, гепена от редакцията. Вътре журналистите вундеркинди приклещили някакъв руснак или украинец, който от години влиза в реактора на Чернобил да снима пукнатините по саркофага, разбирай тонове бетон весело излят от едни вече светещи човечета, да не пълзи мръсното навън. Този Сергей някой-си разпрвя, че радиацията е супер, като “свежест след дъжд”. Изправих се без да си дрънна главата в тавана, запалих си цигара и отворих прозореца. Киро излетя с двеста да пикае и да ухажва котките по керемидите. Навън бляскаха само отраженията на болното софийско слънце през мъгливи облаци. Беше п р а з н о. точно две таксита и две софийски ченгета.
Каква ти радиация, бе бате!
Първи май е!