* * *

гарантирам им:
трудно се изплува
лесно се потъва
има смели гмуркачи
и удавници без сламки
други - с камъни вместо колиета
и случайните жертви на бурите

но на дъното няма нищо...
за съжаление

гарантирам им

30.01.2011

някои изненади се случват твърде скоро

от улиците в стария град в пловдив
през един ъгъл в индустриален пекин
през бардака в downtown хайфа
до вратата на моята стая
на една тайна не-полицейска честота
вибрират следните думи:

някои изненади се случват твърде скоро
някои навици не избледняват
други навици са победими
колко е могъща нощта в тази малка кутийка
в европейската част на арабския квартал
в леглото до теб
само ти ставаш истина и сърцето ми прескача
от вкуса на внезапното осъзнаване-

само момента има смисъл
миналото е свършило и има само днес и сега
знам и не искам да го изпусна
както не искам да те пусна да тръгнеш за работа

и като подредени но не по цвят шишенца с лак за нокти
под прозореца пред едно спасено от фронта за освобождение на растенията
измръзнало цвете
аз подреждам малки мисли и малки желания
плахи проекти за едно възможно щастие

някои неща стават в пъти по-бързо и почти неочаквано
но аз съм голямо момче и съм вече готов да ги посрещна


30.01.2011

Мартина и колажите

Нося вътре в себе си
на едно тайно място
необясними неща,
които горят със сурова сила,
имат текстура и вкус на желания,
детски характер
и страст на любовници
в разгара на лятото,
но между тях тлее тайна
със синя жестокост,
носи спомен за смърт
на нещо преди много обичано,
затова във сърцата им есен е
и е вечно 1994-та.

Когато тези малки парчета се пръснат
те се превръщат в недоразумения,
електроимпулси от плът
директно в мозъка на едно дръзновение.
Случва се когато съм пиян.
Случва се когато съм чист & мъртъв.
Случва се да се събудя влюбен.
Случва се когато се събудя на системи.
Случва се когато имам всичко и посегна за още.

Моят глад за красота е безсмъртен,
а аз не ценя живота си.
Не ценя живота на тези тайни неща
когато ги превръщам в писмени обяснения
пред студените решетки
на една дървена маса
пред озлобените лица
на полицаите на моите чувства
съм безсилен.

Падам надолу.
После поемам по пътя на вината.
Смея се. Кълча се. Аз съм страхотен.
Пазя тези неща като камъчета
от едно детско и чисто море.
Тя използва черно-бели снимки
на нея и брат й,
после прави нещо друго от тях.
Звучи ми толкова невинно,
че искам да я прегърна,
но обикалям сам по себе си
студените коридори
в моята собствена къща.
Затворих се сам
докато другите правят разни други неща.

Не е ново за мен.

От очите ми падат камъни
и всеки от тях си тежи на мястото.
Пак се раждам с вълни
и пак вечер се свивам в утробата,
и вместо да изтрия себе си
в името
аз се отпускам на бавни обороти
на дъното на сладка болка.
Причинявам (си) я.
Дишам с нея. Ценя я.
Не знам колко дълго ще ме прави съществен за себе си.
А мен ме чакат три души
да направя избора
а аз знам, че избори няма
и три възможни съдби
ме чакат мен да избера
съдбата си,
а аз знам, че съдба няма
и мен ме чакат три незавършени сценария
на които знам, че творецът съм аз
и Аз-а е в нищото
и Аз-а е пеперуда
и мен ме е страх от пеперудите
и Аз-а е ембрион
обвит с противната плацента на този Нов живот
и Аз встъпвам в него.

28.12.2010

седмият конник на постпокалипсиса

слушай
този град става бял
вътре в нас
на големи точки
се разделят острови
взимам въздух
ти задаваш въпрос
сутрин
усещам колко не знам
усещам те
усещам колко съм празен от себе си
и колко съм изпълнен с неща като теб

слушай
в този ден ставам цял
вън от мен
се взривяват милиони недоразумения
спирам разходката на вината
това смачкано пътешествие
вътре в мен
се разделят острови
на големи точки
вече можеш да взимаш от мен

аз
някъде там
в друго измерение
седмият конник на постпокалипсиса
превърта филма на бивше страдание

тревога!

не задавай повече въпроси
и аз няма да чувам повече
онези разговори
ще живея сега
утре ще сме различни


13. 12.

-----------------------------------


х х х

Знаеш ли какво
какво става?
Тази вечер ти
пишеш стихове,
които утре ще
нарека свои,
защото ти ще си забравила.


-----------------------------------

x x x

когато съм била
малка
не съм давала на
нашите
да излизат
а всъщност аз
исках
да излизам с тях

----------------------------


статуси

аз съм хардкор
супер много корав
с татуси
имам съвсем истински мускули
но
понякога плача
на facebook статуси

БЕЗПРИЗОРНИТЕ В НЕДЕЛЯ: Иван Шентов

058. ужас и болка
скверност и неприличие

Betrachtung

Накъде отива този мъж?!
Обувка, тетрадка, молив, четка за зъби – ръбести или похотливо овални парчета битие, което очите поглъщат като омекнал залък действителност. Стените се огъват в знак на съгласие – да, ти си дете завинаги; да, ти никога няма да се събудиш; да, ти трябва да откъснеш баща си;

Тумор. Тумор. Тумор. Тумор.
С-ъ-з-е-р-ц-а-н-и-е.
Поглед.
Взиране.
Елемент.
Сляп. Слепец. Ослепяване.

Квадратните ти, черни, ъглести, четвъртити, ръбати, дразнещи думи.
Съзерцание.
Оголваме съдържанието на личните си чекмеджета в служба на Голямата Чиста Цел. От голотата ни е срам. Гънките, тлъстините, извивките, стриите, фонтаните кожа, ландшафтът от плът, горичките косми.

Срам. Срам ме е. Срамувам се. Съзерцание.

Ах, ти, квадратни човече! Я се фраскай, квадратни човече! Каква е ползата от чувствата? Това е тъпо. Мисля да се прибирам. Мисля да не мисля, защото... каква е ползата

от кредитните карти
от многото време, в което не правим нищо
от безкайният парад
от адвокати и социални работници

Система. Система. Система.
Митологема.
Схема. Дилема.
Други думи с „р”.
Путка, птиче, парник, пънк.
Пикасо, Пшенковски, Петров, Плат.
Ние вярваме в себе си, ние вярваме, вярваме в себе си.
Накъде отива тази жена?!
Жена, момиче, женско, желание, жегва ме, жаля по нея, жестикулиране, жестокост, жена, женствена, живот.
Тумор. Тумор.
Взиране.
Съзерцание. Състрадание.
Заучена апатия.

Ние водим обречена битка в себе си, ние – истински, съдени, мразени, плачещи; ние вървим в коловози, а коловозите са лабиринти от трудности, сплетени ловко като артерии.

Климт, Кафка, Корнъл, Кокошка, Кант.
Корона.
Колос.

Доколко е разумно, здраво и реалистично да се отработи всеки гняв?
На нашата географска ширина гневът ни към самите себе си ни движи през болката. От гняв нямаме време да се натъжим като хората.

Льомер, Рембо, Перюшо.
Стотици стоици. Биографи. Французи – фанатици.

Да започнем нещо ново, прекрасно, значимо, в което да вярваме, влагаме, виждаме. Взрив.
Свещена война. Вино и свещи. Свирепо. Скверно. Свастика. Свирка.

Не подминавай моите въпроси, идеи и мнения. Не ме пропускай, не ме прави никой и ничий, нищожен, неважен, невзрачен, невидим.

Невинен. Нескрит.
Не.
Нестинарка нещо носи, нежна, нервна, непостижима, нереалистична, не-от-този-свят.
Нежна.
Нещо. Копнеж.

Ти трябва да откъснеш баща си! Да повярваш в друг сън. Да поискаш да не се събуждаш от този сън.
Вече.
Вечер.
Венера.
Вечност.

Накъде отива този свят?!
Светъл, светещ, свой, свещ, светлина, свирепа.
Сфинктер. Сфинкс. Сфумато.
Голямата Чиста Цел.

Накъдето и да се обърнеш ще видиш болката.
Анархия, антидот, анус, антипод, Анселм Кентърбърийски, Анистън, аншоа.

Ние бавно потъваме в себе си. Ние чистим пласт по пласт своята опаковка и светът замлъква пред тази гледка.

Болка – залез.
Утро – смърт.
Тумор.

Всички сме тичащи, плачещи: напред – назад, опитващи.
Ние сме тези звезди.
Истински.
Родени от съзерцание.

ч е т е н е

Четене в края на есента с участието на
Стефан Иванов,
Калин Терзийски,
Иван Ланджев,
Мирослав Христов,
Иван Димитров,
Иван Шентов
и други добри хора.

· 17 ноември · сряда ·
· Greenhouse Effect ·
· 6ти септември 22 ·
· 20:00 ·

Zeichen

Manchmal
Meine kleinen Zweifel
Sie werden zu Dramen
Verwandeln sich in Drachen
Weiße flexible Straßen
Die ihre Körper weit voraus gestreckt haben
Ich suche in mir die Kraft
Und setze das rote Zeichen

Manchmal
Ist es eine Mühe den Tag zu beenden
Er wird zu Zeit
Verwandelt sich in Entsetzen
Leise stönende Flammen
In meiner persönlichen Glaubenslosigkeit
Meine Listen vernichtend
Setzen das rote Zeichen

Damals
Wurden die Gedanken zu Fakten
Die Fakten waren die Gründe
Ich wurde leblos und automatisch
Und nicht einmal ein Zehntel der ganzen Info
Erreichte nach Bestimmung
Eine stark aussichtslose Sackgasse
Vor dem roten Zeichen

Heute
Werden meine Zweifel zu Dilemmas
Die Dilemmas sind Anzeichen
Methaphysische Monster
Und meine Gedanken legen sich müde
Und seltsam verstummt
Unten zu meinen Füßen hin
Vor dem roten Zeichen

Ich weiß daß sie nicht die Wahrheit sind
Ich weiß daß die Wahrheit der Schmerz ist
Aber

Manchmal
Meine kleinen Zweifel
Werden groß
Verwandeln sich in Drachen
Wie unartige verfluchte Kinder
Und ihre Gesichter – häßlich und böse
Ich finde in mir die Kraft
Und setze das rote Zeichen

б е з п р и з о р е н

Ще чета свои текстове за първи път от повече от година насам като част от "Безпризорните в неделя" @ Art Hostel [usually we spend our time in the garden]. Предимно нови и непубликувани тук текстове.
За мен е чест, че ще чета в рамките на това събитие заедно с Дилян Еленков (Кака Сяра). Четат и Георги Станков, Александър Тороманов, Мадлен Зашева, Златина Димитрова.



· Art Hostel ·
· Aнгел Кънчев 21А ·
· 07 ноември · неделя · 17:00 ·

знак

понякога
моите малки съмнения
те стават драми
превръщат се в дракони
бели гъвкави улици
простряли тела много напред
търся в себе си силата
и поставям червения знак

понякога
е усилие да завърша деня
той става време
превръща се в ужас
стенещи тихо в пламъци
в моето лично безверие
премахващи моите списъци
поставят червения знак

някога
мислите ставаха факти
фактите бяха причините
аз ставах нежив и автоматичен
и дори една десета от цялото инфо
не стигаше по предназначение
една силно задънена улица
пред червения знак

днес
моите съмнения стават дилеми
дилемите са предзнаменования
метафизични чудовища
и моите мисли лягат уморени
и странно притихнали
долу в краката ми
пред червения знак

знам че не са истина
знам че истината е болката
но

понякога
моите малки съмнения
порасват големи
превръщат се в дракони
като непослушни проклети деца
и лицата им- грозни сърдити
аз намирам във себе си силата
и поставям червения знак


18.10.

магистрали

спират минути часове и дни
посявам бури
жъна ветрове
и после тихо страдам
над реколтата от мъртви гласове
от имената на милионите изгубени
когато тръгвам в мене срещат се лъчи
с безумна скорост
в мен порасват магистрали
по които с тебе карам
оплаквам с мъка всички мои километри
живея бързо
разкъсвам с виковете си безброй уши
зад мен остават влажни дупки
остават гробове
постлани със цветя
земята тихо сляга
под тежестта на мокрото небе
от сълзите на всички мои бивши облаци
в оловен облак раждаш се и ти
с преглътнат ужас
зад хоризонта паника изгрява
изнемогваща природа
с артритни стави
много ме боли

спират минути часове и дни
посявам ужас
жъна врагове
и после тихо страдам
над реколтата от мъртви богове
от имената на поредните изгубени
отново тръгвам:
в мен се срещат аз & ти
безумна страст
в която
спират минути часове и дни:
посявам смърт
и жъна трупове


17.10.

част от света на момчетата

аз си направих дупка
в новите дънки
от които ме беше смътно срам
аз написах на ръката си
"страх" и после "забрава"
след това много години
писах по ръцете си с брайл
аз ходех дълго и привидно безцелно
по две-три малки улички
на поклонение в един
заден двор на "Аспарух"
кланях се пред името на
своя блед идол
превърнал се в прах
а неговото име-
изписано на една врата
на гараж-
беше нежно и властно
о! велико мое невинно
първо бягство от тази
неприятна реалност
един глупав свят
по- скоро невзрачен
в който приятели ми ставаха
само самоубийците и
само самотните
само те и самодивите
братя ми бяха поетите
само с тях аз бях тогава
част от света на момчетата

по- късно аз правех
дупки във себе си
тези остри предмети бяха
мои еднички освободители
от които ме беше смътно срам
аз направих на ръката си
една слънчева система
може би не исках
да забравя, че съм едно кротко дете
на слънцето и лятото
но онова- късното лято
във своя умиращ вариант
аз ходех дълго и привидно безцелно
по същите малки сами улици
на поклонение в поредица
от задни дворове
в поредица от еднотипни
свещенодействия

днес аз прекрачвам своите прагове
и малките граници
с богатото минало на оцелял от войната
чист и искрен сякаш за първи път
слизам отново по многото
мънички стълби
в едно облечено в пуловер подземие
за пръв път се събуждам
с желание, мисъл и план
за да бъда
част от света на момчетата

аз станах дори нещо повече
от онази очарователна
капка мазутна роса
по паважа
аз днес се случвам без срам
като пиша мойта и вашата история
по ръката си
танцувам пред вас сякаш никой не гледа
връщам онази древна и градска
енергия
която всички мислеха за загубена
може би мъртва
може би за момент
бил съм мъртъв

в този дъждовен ден
аз поисках да бъда
част от света на момчетата
в този ден аз за пръв път
имам онова
изгубено знание
за мъжката ми сила
която ме направи такъв
красив и смел победител
в този градски преебан сървайвър
и всичкото мрачно проклятие
от моите скапани текстове
на гневно дете
ме направи част от света на момчетата
и сега
по- малко безлик
и все по- малко самотен
мога да цапам
по всички останали поводи
със всички останали сълзи
на тази тетрадка полетата
защото аз вече съм друго момче
аз вече съм
част от света на момчетата


16.10.

нов живот

сложи във някоя дълбока
и черна черна дупка
в мрак & нищета
продажната и евтина символика
на твоята протегната ръка
сега ела и виж веднъж
в очите ми
във тях как гният с пламък
крехките стъбла
на този нов живот
който като воденичен камък
тежи ужасно вързан на врата

03.10.

причините

как ли е изглеждало лицето ти
преди да се превърнеш във въздишка
преди да станеш
част от листата на чакащи
преди да си в колонката
на вестника
вместо име- просто инициали
вместо кик- предателско размазване
преди да скочиш
в земното притегляне
от малко столче-
право на небето

защото горе там
отдавна няма грешни и неверници
няма нищо в Долната земя
защото всички вече раждат се
нещастници

когато сменяш кожата си
сменяш дните
разкриваш малко
за красивите удавници
разказваш тихо за онези
които водите ни отказаха
да върнат

но как ли е изглеждало лицето ти
подпухнало и синьо от водата
с издайническата черта-
релефно колие на шията
със дупка колкото цигара
във главата
простреляна от мисли
и материя
и вместо име- просто инициали
просто ред във полицейска сводка
с бутилка водка, малко приспивателни
пътувайки към своето далече

преди лицето ти
да стане зло знамение
преди да плачат майките
преди да цъкат с укор
и съседите
да сложат имена
да сложат своите причини

но само ние с тебе знаем
че причини няма
само поводи
само ние с тебе знаем
за столчето и земното притегляне
за всички малки средства
за забравяне
и колко възпалена е
онази малка дупчица
която се отваря
след това

02.10.

9 месеца

Човекът може да живее мъртъв цял живот.
За мен е най-добре аз да заспя и да не виждам нищо вече
и ако можех да съм сам на себе си единствен бог
аз щях да съм над всичко земно и да стана вечен.
Но няма истина една и няма начин в мойте малки длани
да събера аз всичко истинско, от което имам нужда,
и знам, че вече няма да държа ръцете си събрани
в молитва към малцината призвани. Хора чужди
днес единствени ми дават нещо ново
без да искат абсолютно нищо в евтина замяна.
Човекът може цял живот да диша наготово
без да вложи нищо в себе си и в дните, но без промяна
знам че ще умра,
а всичко в мен показва, че живея.
И вместо да загнивам в нищета
аз търся вътре в мене своята нирвана-

и като умирам искам да се смея.

23.09.2010

тъпо

виждам по пътя си малки души
ходят в линия мислят в синхрон
нещо се случва нещо така им тежи
насочват молитви към своя брадат небосклон

и се виждат:
милиони изгнаници
пораженци измамници
крадци лъжци мамелюци
евреи военни капути
дребни чиновници
едри земевладелци
нервни служители
вбесени кисели лелки
косматите сводници
отегчените проститутки
лидери на народите
десетки гении нечути
милиони гуру и свами
милиардите преебани
единиците преебаващи
и малко, за цвят, проповедници

и се смеят:
на своите малки желания
на чуждото недоумение
на поредната рекламна кампания
на своето изчерпано търпение

и правят:
секс
пари
войни
индустрия

и се кланят:
на герои
пагони
заблуди
и кръстове

всички техни красиви
изящни
прекрасни
мечти
се стопяват във техните
евтини идоли
пари лъжи
и войни

гледам по пътя си всички
тези малки човешки души
става ми тъпо и черно
и усещам - отляво боли

19.09.

обхват

в една празна стая
зад дебели стени
в едно празно пространство
е изгубено малко дете
то трябва да описва събитията
ден за ден
трябва да умее да брои от едно до десет
трябва да бъде пример без маска
позитивен ролеви модел
трябва да уважава старите майка си брат си
трябва да е емоционално стабилно с развити стратегии за справяне
в една празна стая
зад дебели стени
в едно празно пространство
е изгубен човек
малко мъртъв

16.09.

писмо

"това е което те кара
сутринта рано
да се разпадаш,
защото никога не ще го забравиш"



как ви завиждам. какво направихте вие, което не направих аз, за да можете сега да се радвате на нещата които аз винаги желах и някак нямах търпението да до-постигна, да до-изживея. тези големи куфари с въпроси. аз не виждам защо. не намирам причината, но знам, че някак си съм обречен да остана встрани от всичко това и да съм сам на себе си баща и майка. но как ви завиждам...

сега аз вече знам много повече. какво мога да направя с всичко това? аз чакам раната за зарасне. сипвам сол. ей така... за кика.

малки мисли, допускам малки мисли, допускам малки влюбвания за секунди, с момичетата в градския транспорт, с момчетата от магазина, със своите малки илюзии, фантазии, на сляпо, без проверка на реалността. имам нужда.

те горят в своя си червен огън, те са други, аз съм толкова далеч от света. и, да- утре ще се върна обратно в своя малък инкубатор за да заживея по един по- удобен за мен и света начин. аз не знам защо. аз не зная нищо за трудностите. защо вярвам, че точно аз, точно сега, точно така и завинаги... не вярвам. аз мога да се надявам и да ви завиждам, че никога не докоснахте пламъка под капака, че никога не бяхте така колективно предадени като мен- на базата на своите погрешни избори. че не развихте в себе си навика на самосъжалението, а вместо това пътувахте до самотраки, пловдив, берлин, мерсин и амстердам.

е, моето 'далече' беше люлин. сега разбирам защо...

и когато аз виждам твоето падение аз се сдухвам, стяга ме отляво, копеле бих искал да е вече нещо друго и различно... но моят град ми показва със своите движения, че то съществува и че ме чакат години преди да закърнеят моите клетки, моите свръхчувствителни на болка рецептори, които са моят компас, преди, сега, навсякъде.

и програмирани, на коневръза, на доживотната агония- хилядите хора като мен, те плачат и се напиват, те се впиянчват и са също толкова нещастни, колкото и в началото на края на тоя наебан филм. завинаги губя част от себе си. аз не бива да запълвам дупката, аз трябва да чакам и да чакам раната да зарасне, да се образува нова, различна по текстура и усещане, нова плът.

в този град живеят само мъртви.

инстинктът за сън. импулсът за липса. желанието за нямане. ние сме програмирани. няма лечители, няма донори. ние ще чакаме раната да зарасне, млада и нова, освен ако до тогава не се случи НЕЩО.

по тежки стъпала от кална мозайка
нагоре по тесни пътеки затворени страници
късам от себе си когато минавам през тебе
и е красиво но колко самотно когато клетките спят

искам да напиша писмо до вашия свят
в него да кажа как е да си мъртъв отвътре
нямам смелост да погледна в очите на хората
а в техните погледи грее мътен дъждът

15.09.

ехо

нагоре в земята
в спокойни треви
слънце празни пространства
нещо някъде там
нещо хубаво

няма никой нагоре в гората
празно вътре ехо няма мечти
искаш всичко
искаш малко от точно това
нещо хубаво

ти не можеш късно е късно
няма вече
сноп самота
те притиска с усещане
за безкрайно изгубено
крайно минало

да удавиш в реката
в спокойни води
облаци мъртви пространства
нещо някъде там
нещо хубаво

24.08.