Tuesday, June 17, 2014

Революция



Всеки от вас сигурно знае, всеки от вас е чувал, някой от вас може би е виждал картинки в 9gag за онези крехки и специални моменти, в които се събуждаш от сън с много ясна идея и в теб се е загнездило решителното усещане да си позитивен и креативен и да направиш нещо конкретно и страхотно. Като да си напуснеш тъпата работа, да се изнесеш от къщи щото си на 30 и живееш с вашите или най-добре да си разбиеш тъпата, позитивна глава в ръба на масата. Е така, за шоуто!

Днес аз спах следобед и се събудих с идеята и желанието да пиша. Събудих се с креативната идея и искреното желание да напиша един не много дълъг, но за сметка на това много смислен и на място блог-пост в моя блог.

Ама ти нямаш блог, Шентов - обади се предателски вътрешният глас, който ми помага в моментите, в които съм адски уязвим от външния свят, като например когато се събуждам. Този плътен и басов глас, който ме напътства как да се изкъпя без да се удавя и как да си направя кафе без да направя пожар вкъщи когато съм сънен.

Ма ти нямаш блог, бе, калъф! Така ми вика моя вътрешен глас.

И аз си викам: верно, бе! Но... всъщност не е така, аз всъщност имам блог, от има-няма-ей-сега-ше-станат почти десет години аз имам блог, имам си аз блог в blogger, който изглежда като гигантска стихосбирка с две-три снимки от време на време, но си е блог. Така че, кво?!

Ше направа революция и ше напиша блог-пост в моя блог, викам си аз. Кур за всички, които си мислят, че не съм достатъчно луд да направа революция и да напиша блог-пост в собствения си блог след почти десет години депресарски стихотворения. Така си викам. Ше си права кво си искам, тъпаци! Ха-ха. Тъпаци!

Целият този цирк е щото искам да ви кажа следното: всичко е ужасно ужасно, животът е гаден и после умираш, всички сме шибани гниди на тая Земя и нищо няма кой знае какъв смисъл, защото Земята се разпада, а вие си пиете бира.

Ей, боклик, калъф, лицемер, ти не пиеш ли бира - вика ми моя плътен и басов вътрешен глас.

Не, бе, путка майна, не пия бира! Не пия никаква бира и алкохол от осемнайсти октомври и освен това не взимам наркотици, ше ти еба майката, глупак - му отвръщам аз. Положението става шизофренично. Не пия и не взимам наркотици.

Точно така. След толкова години на не-взимане на наркотици и след няколко месеца на не-пиене на алкохол тези думи все още звучат странно и даже малко чуждо. Защото годините на пиене и друсане са повече. Така е, така е...

Това е една дълга и сдухана история, но последствията от нея са нищо по-малко от една дълбока, вътрешна и кървава революция. Затова аз подкрепям революционни акции, обаче не толкова кървави. Подкрепям аз и участвам в едни безкръвни революции, щото съм парче пацифист и въпреки, че светът е голям и пълен с тъпи копелета, аз не искам никой да страда.

И за това, е са - в неделя, подкрепих и взех в участие в един истински революционен акт, който се проведе в един Социален център и беше органзиран от няколко веган стрейт едж хлапета, които познавам. Там се пускаха плочи, ядоха се разни вегански неща и се четоха едни пънк списанийца (обяснявам за тези, които не живеят толкова опасно).

Революционното ми минало води началото си от древни времена, смутни, шибани времена в които бях на 13, имах идиотска прическа, мнение за всичко и позиция. Всъщност нищо от това не се е променило, само вече не съм на 13. Което е страхотно.

Донякъде е страшно иронично, че точно аз съм избрал точно този формат на революционно действие – неква веган стрейт едж пенсионерска сбирка, на която, както загатнах, пих сок и ядох сурови браунита докато четох фензинове и слушах хардкор плочи с още към петима човека. Това по никакъв начин не променя революционния заряд на събитието, и то е толкова централна тема във вътрешния ми свят, че се будя от следобеден сън и идеята да пиша блог-пост за това в блога ми, в който няма нормални блог-постове.

В някакъв смисъл до неотдавна аз бях най-не-стрейт-едж човека в цяла София, и не, не съм веган. Също така пуша ужасно много цигари. Мошвал съм най-отпред на поне 40 концерта на стрейт-едж банди пиян до синьо и често друсан с нелегални наркотици. Къркал съм си по улици и градинки с тениска на Minor Threat и съм бил боли-ме-кура за цялото противоречие, което едва ли е много смислено за някой, който органично се придържа към правотата на острието. Ебати колко тъпо звучи това на български.

Но аз вече не пия и не взимам наркотици и трябва да знаете, че това е страхотно само когато наистина имаш нужда от него. Затова по революционен заряд непиенето и слушането на хардкор плочи се нарежда в топ 5 на революционните актове, в които съм взимал участие. И със сигурност измества от класацията някои жестоки анархо графити на безумни места и дори част от протестите.

За край оставих най-приятната част. Приятна като онези сурови браунита с червени разплескани плодчета отгоре и тръпчивия фреш от портокали.

Най-приятната част е приемането. Чувствах се приет и на място, макар и малко скован и дистанциран. Чувствах се ОК. Никой веган стрейт-едж не ми се скара, че излизам да пуша цигари през десет минути. Никой не ми попречи да си изкарам велико. Без много приказки.

Живеем в шибан остър свят, в който всеки акт на приемане безспорно е революционен акт. Живеем в шибан, остър и грапав свят, който е едно ужасно място за живеене, особено без упойка.

За щастие, мое лично щастие, и друг свят е възможен. До скоро!

Friday, June 13, 2014

Ева Принц

от Иван Шентов

1.
Събудих се с усещането, че времето изтича неумолимо и неминуемо през пръстите ми, както мръсната вода се оттича в канала след като измиеш чиниите, мръсната вода с всичкото мазно от гадните ти чинии, заедно с остатъците от подправки от печените картофи, които си ял на вечеря и полуразтворената във водата гнилоч на зарязано в хладилника от седмици парче сирене, залепнало по вилицата. Събудих се с това усещане. Много тъпо усещане.
Изобщо, има някои дни, в които е много тъпо да се събудиш. Неизбежни, неизменни, много тъпи за събуждане дни. Обратно на вселенската логика станах от леглото, кафе, цигари,  мултивитамини. По лицето ми е полепнала паяжина от някакъв сън, който не си спомням.
Не си спомням кой ден е. Някой тъп ден трябва да е, някой четвъртък или вторник. Тъп ден в средата, или в началото, или в края на някаква никаква седмица. Усещам, че започвам да съм мрънкаща путка от най-лошия тип, каквито никак не понасям. Когато гледам филми, в които има такива мрънкащи герои-путки, се ядосвам, псувам ги на майка и баща и разливам чашата и бутам пепелника на земята. Разхвърчава се пепел на всички страни и попива в мръсния сив мокет на стаята ми, грозният сив мокет върху който разливах лепкави чаши с ром и кола и горях дупки с цигари като хлапе. От пепелта кихам и по лицето ми полепва паяжина, като от някакъв сън. Снощи гледах такъв филм, с хора-путки, и ги псувах. После заспах и сънувах същия онзи сън, който сега не си спомням.
В своя защита ще кажа, че вече не се оплаквам, не се самосъжалявам и от доста години поддържам стабилна ремисия от това да съм путка, която не оценява нещата, които има. Влюбен съм, спрял съм всички наркотици и не пия, нямам отнети точки от КАТ и плащам на психотерапевта си със собствени, изкарани с легална работа, новички банкноти.
Въпреки това много неща не са същите, този свят отива на зле, а на мен не ми дреме. Този свят се самоизяжда, а аз се хиля тъпо в огледалото докато гледам как ставам на 30 с пиърсинг на носа и вероятно оплешивявам. Времето изтича неумолимо и неуморно, а аз съм спокоен. Не се бунтувам, а по-скоро предвкусвам с детинско очакване очакваната поредица от неизбежни, неизменни тъпи за събуждане дни, тъпите филми, които ще гледам и малките часове, в които ще заспивам прегърнат до Нея.
Аз съм стар войник на фронта на депресивната симптоматика и затова съзнателно и пресметливо взимам душ, а после краката ми сами ме водят до кухнята, където ритам котката, вадя мокри дрехи от пералнята и пускам втора кафеварка, която да премахне остатъците от паяжина по лицето ми. Шибана предателска паяжина, която не те пуска да станеш от леглото и помолно те мами да гледаш документални филми за хероинови наркомани и гонзо порнография по цял ден. И нощ.
Времето изтича като пясък през пръстите ми и няма причина да смятам, че този ден е по-тъп от някой друг тъп ден. Вместо това ще пия кафе, ще пиша каквото си искам и ще изливам физиологичен разтвор право от бутилката в хронично запушените си ноздри и ще се давя в солени сълзи и ще си пия мултивитамините и големите розови хапчета за преебаните ми кръвоносни съдове. Ще измия десет чинии и двете малки, кукленски вилички и докато гледам как водата се стича в канала няма да си забранявам да мисля за преходността на тъпото и плоско битие. Смятам да се възползвам от цялостната му непреодолима и възторжена лекота.
Усмихвам се хитро на огледалото в кухнята. Това е една изящна, революционна идея!
2.
Облаците се спускат ниско над покривите докато гледам целия квартал отвисоко. Кафето ми е студено, пепелникът ври от недопушени фасове.  От 45 минути слушам една и съща песен, което е едновременно приятно и притеснително. В главата ми в привиден мир и съгласие битуват разнородни по вид, форма и съдържание мисли, безразборно разпръснати като мръсни чорапи по пода.
Искам да правя велики дела. Трябва да забавя темпото и да внимавам. Понякога ми се пие алкохол в 9 часа сутринта без да има каквато и да е логична причина за това. Имам нужда от нова китара. Терапевтът ми твърди, че имам прекалено много психична енергия, което прави невъзможно родителите ми да ме възприемат като цялостен обект. Какво значи това? Все повече мисля за някои неща като за „мъжки работи” и от това ми е приятно. Открил ли е Том Робинс как да задържи любовта. Що за човек съм аз? В какъв свят живеем всички ние, заклещени като диви животни в средата на едно грамаднo галактическо капиталистическо  Нищо, без реална идея за какво сме тук, но с милиарди теории и обяснения. Дребни, несигурни торби с лайна, наречени човеци. Смешно.
Какъв е този свят на сбъркани авторитети, в който бащите ни са провалени, или пияни до синьо, или пък изобщо ги няма и всички политици са нещастни боклуци, които презирам?
Какъв е този свят, в който няма поне една читава Висша сила, или дори някой позабравен осиротял древногръцки бог, на който да разчиташ понякога. И не ми казвай, че има! Ако имаше нещо божествено в този свят, то не би позволило да разстрелят Вапцаров, нито пък Sonic Youth да се разпаднат…
Слушай сега:
няма нищо божествено и ние живеем така. Адаптивно и полекичка. Като проядени дървени мачти в бурно море. Дърти и крехки, целите солени и захабени. Стърчим, а морето ни ебава майката, а ние стърчим докато морето ни ебава майката.
В този свят, в тази свята реалност Търстън Мур изневерява на Ким Гордън с двайсет години по-млада жена и Sonic Youth се разпадат, почти тихомълком. Идиотски свят, в който няма нищо свещено! Все едно да разпнеш Исус Христос два пъти, един след друг. Докато го му биеш шамари. В бъбреците. С полицейска палка.
Тука е така. Този свят е древен и всичко наоколо е шибано и странно, и странно очарователно. Всъщност този свят не ни принадлежи на нас с теб, нито пък принадлежи на Търстън Мур, или Иги Поп или на някой господ.
Този свят принадлежи на Ева Принц. Тя е свежа и красива и с години методично си проправя път към сърцето Му в един смешен тъпанарски пантеон, пълен с прашасали, проядени от дървояди божества. Смешен тъпанарски пантеон на дървари, които стърчат като мачти на корабокруширала платноходка в окото на бурята. И с красивите си устни вдъхва живот в тази разпадната лодка и тя продължава, за да можем аз и ти да имаме някаква относителна опора под краката си.
Този свят принадлежи на Ева Принц, която е износила в утробата си семето на Престолонаследника и СЛЕД ТОВА е намерила пътя към сърцето на Древния Бог. Ако не се бях събудил в този тъп ден, полепнал в паяжината на сън, който не мога да си спомня, едва ли щях да мога да стигна до това прозрение.
Усмихвам се хитро на огледалото в коридора. Това е една изящна, революционна идея!