Thursday, December 18, 2014

Тежка равносметка


Участвам с този текст в предизвикателството на TrueStory.bg за ултракъс разказ. Ако моята "Тежка равносметка" ви докосва можете да дадете един like тук: http://goo.gl/lL0Qkh

Гласуването е до 23.12 в 12:23 ч.

Wednesday, December 17, 2014

Непубликуваните


Декемврийското четене на непубликувани текстове. Вторник, 20 часа. Нервен съм и главата ме стяга. Шумно ми е, бързо ми е. Изтръпвам от най-малкото движение на всяко човешко същество в стаята. Движите се, мърдате се, кълчите се, дишате ми в ухото, пиете неща, които миришат силно. "Здрасти, Шентов!", "К'во става, брат?", "Where Did You Sleep Last Night" на Нирвана, ски скокове на широк екран.

ти вече знаеш знаците:
тежестта долу в стомаха
когато лицето изтръпва
бързите мисли
убийствено бързи

Навън съм от четирите стени на своята крепост, навън - където животът се случва без мен, защото аз отказвам да встъпя в него. В този свят аз съм чисто гол, а всички са пияни. Гледам под вежди като подкупен съдия на футболен мач. Всички играчи са с тежък ерготизъм. Моето красиво момиче! Тя попива с нежна ръка гадните вибрации, които избиват като студена пот от челото ми. Искам да изтрия всичко и всички за да останем само аз и тя в този шибан бар.
Само аз и тя в този шибан свят. Аз и тя. Аз.

те
са
десетки
милиарди
милиони
легиони
от тежки същества
с ефирни цветни
крила

Поетите се качват един по един за да четат непубликуваните си и нови стихотворения. Поетите се качват послушно и четат парчета от душите си от парчета хартия. Oт взети на заем мобилни телефони. Публиката шуми нервно, дрънчи с чаши, накити и ключове в ушите ми. Поезията е фон. Коментари, разговори. Дъхът ви оставя следи от остри нокти по периферията на нервната ми система. Ще стана и ще замахна веднъж и ще изрина всички в този шибан бар. В този шибан свят. Целият шибан свят е на един шамар живот, а аз имам всичката сила в свитите си юмруци. Силата е кисела. Поезията е фон. Чувам с усилие.

какво правиш?
заравяш глава във земята

какво искаш?

да избягаш
изчезнеш
изтриеш

Духът куче и номерът на китайката. Елегия за мъртвия сетер на един съученик, с който никога не съм бил близък. Петър, с който не съм се виждал от 15 години. Идва и поздравява. Омеквам. Дишам. Това е добре. Поетите четат. Едно момиче с глас, който пронизва мозъка. Видински има хубав Стратокастър. Поетите. Друго момиче  - с глас, който успокоява. Не чете. Импровизира? Не мога да плувам в това, което излиза от устата ѝ иззад маската. Коментари, разговори.

бягай от другите
бягай, бягай далече
от другите

звуците, звуците
господи! звуците

Време е да се кача там, където се качват поетите. Минавам покрай момичето с диагоналите. Не гледам в нея, но тя гледа през мен с обектива си. Стар приятел, представя ме с брилянтите ми постижения от миналото.

"Тихо, ей!"

нека прелистим още хиляди
страници
нека напишем
с кръв имената си

нека смалим света
до една по- удобна перспектива
триумфи
пристрастия
обвързващи норми
заблуди


Аз съм най-непубликуваният съвременен български поет. Половината ми стихотворения са писани на хероин, а другата половина - в комуна. Слизам от сцената щастлив и топъл. Няколко ръкостискания. Прегръдката на моето момиче и нейното "ти си страхотен". Идват хора и ми говорят. Искаш ли да четеш в Пловдив? Добър си, но ги пиши по-кратки! Бях забравила защо ти харесвам нещата. Пушиш ли коз?

Вече нищо не ме дразни.
Вече съм при пеперудите.

господи!
тя отлетя
с пеперудите.

16 декември 2014



Tuesday, December 02, 2014

София диша

"Погледнете се, моля ви се!
Съобразявайте се малко!" -
крещи едра гражданка,
а аз полека придържам
една приятелка,
която елегантно повръща в ъгъла.

От уютната скришна утроба
в този тих и приятен квартал
онази стърчи от балкона
като цирей.

Не познава моята стара приятелка.

Аз съм безмълвен, равен и празен
като следсмъртна
електрокардиограма.

Да, тя е луда.
Тя е пияна и болна от срам.
Мърлява, сива и хаотична.
Владее кунг-фу и хайку. Расте и старее.
Тресе се в ритъм с коли и трамваи.
Самотна майка на два милиона деца,
всичките – копелета.
В нета има снимки как прави свирки на ауспуси.
Обикновено е съвсем неадекватна.

Ако я видиш някъде – ритни я и ти,
да ѝ еба майката!

София диша лепило.

2.12.2014 г.




Thursday, November 27, 2014

ЩЕ ТИ ПРЕРЕЖА ГЪРЛОТО С АМПУЛА


*


Лей-Чери,

отброявах часовете, с които се отдалечаваше по своя път. Черен път, който странно се вие, кривва и в един момент зверски разсича моя. Задрасквах, смазан и тъжен, дните които те деляха от мен; после спрях да ги броя. В мен остана единствено самотното желание да ти прережа гърлото с произволна ампула от болничното ми шкафче.

Аз бавно се превръщам в камък, Лей-Чери. Все по-глух за реалността. Вече те виждам като през дъното на чаша. Гладка чаша - малко мътна от това, което е имало в нея. Свърши бързо. Удари ме яко, силна водка, чиста истина - и остра! На следващата секунда главата ми вече бучеше, сърцето ме стяга, оголени нерви танцуват ядосано, с дразнещи ситни стъпчици по ръбовете на счупени стъкла и после се свиват от болка, от хиляди малки парченца ръждясала, режеща, ревяща болка. Рéзки като рана. Стъклен пясък по нежната повърхност на моите крехки аксони. Без да усетя чашата вече се е счупила. Остана само мътното стъкло пред очите ми. Като да гледаш как се отдалечава влака, който току що си изпуснал. Последният влак. Задъхан, жаден. Пак си нагазил в лепкавата материя на напълно непредвидената случайност. Да му еба майката.

Лей-Чери, дните са в паника без своите униформи. Сутрин, ставам, плача, боли ме, всичко, изтръпнало, къде да отида, на къде да се завъртя? Търся малко покой сред мокрите ми чаршафи, но сред точките и запетаите няма никой. Липсата ти изсмуква въздуха от стаята, клаустрофобията ме хваща за гърлото. Задушаващ вакуум - една крещяща липса; като черна дупка във времето, без пространството...

Без да искаш криволичещият ти път разсече моя на две, принцесо. Сега по ирония на съдбата тази рана е вододел, всичко е “преди” и “след” нея. Червено като косите на аргонските древни и тупти, пулсира. Губя разсъдъка си като в треска и не мога да се вържа пак към това “сега”. Настоящето, на което принадлежа. System error!

Сблъсъкът беше кратък, интензивен, мигновен като катастрофа. От трясъка звездите в мен се разместиха и се пренаредиха. Събудих се с шамари в леглото. Над мен - любезни палачи в ангелски престилки. Не сънувам! Свалиха ми крилата и ги прибраха в кутия за вкъщи. Ампутираха ми още няколко от по-съществените чаркове. Сега мога да седя с дни и да изучавам новата форма на самотата, чуканчетата на изрязаните чувства, срамът, инвалидността. Жалка половинчатост, породена от детска наивност. Наивността на самотниците, лудите, зависимите, поетите. Клошарите. Децата.

Ядосах ѝ се, Черешке. Толкова е непослушна! Беше подала пипалца и главичка от твърдата си черупка, лакома и любопитна за тази противоестествена красота, която се усмихва под носа ѝ. Тази наситена искреност, с която прекрасни, изящни усещания се въртяха пред очите ѝ. За първи път тя чувстваше красотата в ръцете си, приятна, споделена тежест, нежност, момичешките ѝ прегръдки, топло, хубаво, наше... ти ли беше, Лей-Чери? Ти ли я подмами на пътя? Или само е чакала да се сплетем на възел като от приказките, в които живеят принцеси, за да изтупурка с босите си крачета през линията... Като малко пухче на вятъра. Като перла, изплюта от нахална тлъста мида – право в идиотската безкрайност на този древен, жесток океан. В центъра на хаоса. Нашата дъщеричка...

После мина влакът. Влакът - стрела.

Купидон може да си завре своята в задника и да си вземе билет за някъде - например за на майната си! За по-малко от секунда... не! За стотна част от шибаната секунда: има костенурка - няма костенурка. Остатъкът подплашено се сви, бордовите уреди повеляваха пълен назад и обратно. В кухата безопасност на черупката. Запищяха машините. Лампичките в главата ми замигаха френетично в кърваво червено... Наивна костенурка...

Чакат я дни и - още по-лошо, Лей-Чери - много нощи, докато на осакатеното ѝ тяло поникне някаква нова глава. Или сърце?

Какво да правя дотогава? В тази черупка е тъмничко, а и задникът вече ми се схвана така свит. От позата е! Само още не мога да преценя дали душичката ми, уплашена и гръмната, се е свила като мъртъв ембрион в някакво извратено подобие на древна молитва.

Така или иначе, ти знаеш! Боговете ги няма, Лей-Чери. И в тъмното съществува само любовта - парченцата, грижливо събирани на пътя, оттам, където пътищата се пресичат. В пликче. С номерче. Събираха ги за доказателство в съда, че уж още съм жив... Ще се изплюя в лицата им. Аматьори!

Целувам те:
от един бомбаджия в храма (или утробата?)

Saturday, November 22, 2014

за смисъла на пясъчната буря

срещам призраците с бледите усмивки
надничат
от бели коридори иззад дървени бюра
предателски продажни мътни сенки
във нечия протегната ръка
се раждат пак дефектните съзвездия
те пеят песни за отминали неща
а в тази стая няма прави ъгли

двайсет в кръг
сформират малък култ
принасят в жертва
мрачното си минало

в сляпото око на всяка тиха сутрин
се ражда буря
зачената в устата на деня
с очи ме питаш за това какъв е смисълът
и има ли усмивки след смъртта

химера е измамното спокойствие
светът повръща мрак и нищета
разрухата е наше благоденствие
и плащаме високата цена

в това е смисълът на пясъчната буря

Thursday, October 09, 2014

КПД-0: Ако музиката е достатъчно силна, няма да чуваме как светът се разпада


Моята банда от не чак толкова близкото минало - абсолютно култовата столична група КПД-0 пусна пълната си дискография свободно в bandcamp. След като години наред музиката ни се предаваше апокрифно от ръка на ръка на касети, CD-R и хвърчащи в пространството mp3-ки, вече можете да слушате КПД-0 с най-високото възможно качество. Дискографията се простира в рамките на седемте години, в които бандата е най-активна – от създаването си през 2001 г. до края на 2007, когато излезе последният албум „София Град“. Става въпрос за четири студийни + един лайв албум, повечето от които се появява публично за първи път.

КПД-0 стартират през 2001 година като трио, което включва Иван Шентов, Никола Лалов и Еленко Петров, (не)познати от групи като Неделя, Кака Сяра и the Headstall. Година по-късно се присъединява Петър Пейков след което групата прави втория си запис – 11 песни, три от които („Едно“, „Родителската Обич“ и „П.В.Л.“) са версии на записаните през 2001. През 2004 бандата записва четири песни и ги обединява с тези от 2002 за да издаде първия си диск с обложка на ксерокс през DIY лейбъла Kontingent Records . Дискът е тираж около 30 бройки и се продава по концерти срещу три лева и дори има ревю от небезизвестния Ивайло Тончев.

След това КПД-0 отново се връща към старата конфигурация пауър трио, Шентов хваща баса и в края на 2006 г. групата влиза в Stain Studio, където записва „София Град“ на живо за два дни. Албумът е издаден отново от Kontingent с емблематична картонена обложка, решена в черно.

Посветените помнят, че концертите на КПД-0 носеха атмосферата на нещо различно и вълнуващо, което като че ли беше възможно само в шантавите години след фалстарта на предполагаемия край на света през 2000-та. Интовертен гняв или чиста агресия, тънък сарказъм и откровен среден пръст срещу кривата физиономия на българската реалност... КПД-0 наистина беше група, която или обичаш или не можеш да понасяш.

Това вероятно е валидно и сега, но можете да се убедите сами като чуете това, което групата е оставила като записи на https://kpd-0.bandcamp.com


Даунлоудът е свободен, но в bandcamp има опция, с която можете да дарите сума по ваша преценка. Освен това сме във Facebook.

Tuesday, June 17, 2014

Революция



Всеки от вас сигурно знае, всеки от вас е чувал, някой от вас може би е виждал картинки в 9gag за онези крехки и специални моменти, в които се събуждаш от сън с много ясна идея и в теб се е загнездило решителното усещане да си позитивен и креативен и да направиш нещо конкретно и страхотно. Като да си напуснеш тъпата работа, да се изнесеш от къщи щото си на 30 и живееш с вашите или най-добре да си разбиеш тъпата, позитивна глава в ръба на масата. Е така, за шоуто!

Днес аз спах следобед и се събудих с идеята и желанието да пиша. Събудих се с креативната идея и искреното желание да напиша един не много дълъг, но за сметка на това много смислен и на място блог-пост в моя блог.

Ама ти нямаш блог, Шентов - обади се предателски вътрешният глас, който ми помага в моментите, в които съм адски уязвим от външния свят, като например когато се събуждам. Този плътен и басов глас, който ме напътства как да се изкъпя без да се удавя и как да си направя кафе без да направя пожар вкъщи когато съм сънен.

Ма ти нямаш блог, бе, калъф! Така ми вика моя вътрешен глас.

И аз си викам: верно, бе! Но... всъщност не е така, аз всъщност имам блог, от има-няма-ей-сега-ше-станат почти десет години аз имам блог, имам си аз блог в blogger, който изглежда като гигантска стихосбирка с две-три снимки от време на време, но си е блог. Така че, кво?!

Ше направа революция и ше напиша блог-пост в моя блог, викам си аз. Кур за всички, които си мислят, че не съм достатъчно луд да направа революция и да напиша блог-пост в собствения си блог след почти десет години депресарски стихотворения. Така си викам. Ше си права кво си искам, тъпаци! Ха-ха. Тъпаци!

Целият този цирк е щото искам да ви кажа следното: всичко е ужасно ужасно, животът е гаден и после умираш, всички сме шибани гниди на тая Земя и нищо няма кой знае какъв смисъл, защото Земята се разпада, а вие си пиете бира.

Ей, боклик, калъф, лицемер, ти не пиеш ли бира - вика ми моя плътен и басов вътрешен глас.

Не, бе, путка майна, не пия бира! Не пия никаква бира и алкохол от осемнайсти октомври и освен това не взимам наркотици, ше ти еба майката, глупак - му отвръщам аз. Положението става шизофренично. Не пия и не взимам наркотици.

Точно така. След толкова години на не-взимане на наркотици и след няколко месеца на не-пиене на алкохол тези думи все още звучат странно и даже малко чуждо. Защото годините на пиене и друсане са повече. Така е, така е...

Това е една дълга и сдухана история, но последствията от нея са нищо по-малко от една дълбока, вътрешна и кървава революция. Затова аз подкрепям революционни акции, обаче не толкова кървави. Подкрепям аз и участвам в едни безкръвни революции, щото съм парче пацифист и въпреки, че светът е голям и пълен с тъпи копелета, аз не искам никой да страда.

И за това, е са - в неделя, подкрепих и взех в участие в един истински революционен акт, който се проведе в един Социален център и беше органзиран от няколко веган стрейт едж хлапета, които познавам. Там се пускаха плочи, ядоха се разни вегански неща и се четоха едни пънк списанийца (обяснявам за тези, които не живеят толкова опасно).

Революционното ми минало води началото си от древни времена, смутни, шибани времена в които бях на 13, имах идиотска прическа, мнение за всичко и позиция. Всъщност нищо от това не се е променило, само вече не съм на 13. Което е страхотно.

Донякъде е страшно иронично, че точно аз съм избрал точно този формат на революционно действие – неква веган стрейт едж пенсионерска сбирка, на която, както загатнах, пих сок и ядох сурови браунита докато четох фензинове и слушах хардкор плочи с още към петима човека. Това по никакъв начин не променя революционния заряд на събитието, и то е толкова централна тема във вътрешния ми свят, че се будя от следобеден сън и идеята да пиша блог-пост за това в блога ми, в който няма нормални блог-постове.

В някакъв смисъл до неотдавна аз бях най-не-стрейт-едж човека в цяла София, и не, не съм веган. Също така пуша ужасно много цигари. Мошвал съм най-отпред на поне 40 концерта на стрейт-едж банди пиян до синьо и често друсан с нелегални наркотици. Къркал съм си по улици и градинки с тениска на Minor Threat и съм бил боли-ме-кура за цялото противоречие, което едва ли е много смислено за някой, който органично се придържа към правотата на острието. Ебати колко тъпо звучи това на български.

Но аз вече не пия и не взимам наркотици и трябва да знаете, че това е страхотно само когато наистина имаш нужда от него. Затова по революционен заряд непиенето и слушането на хардкор плочи се нарежда в топ 5 на революционните актове, в които съм взимал участие. И със сигурност измества от класацията някои жестоки анархо графити на безумни места и дори част от протестите.

За край оставих най-приятната част. Приятна като онези сурови браунита с червени разплескани плодчета отгоре и тръпчивия фреш от портокали.

Най-приятната част е приемането. Чувствах се приет и на място, макар и малко скован и дистанциран. Чувствах се ОК. Никой веган стрейт-едж не ми се скара, че излизам да пуша цигари през десет минути. Никой не ми попречи да си изкарам велико. Без много приказки.

Живеем в шибан остър свят, в който всеки акт на приемане безспорно е революционен акт. Живеем в шибан, остър и грапав свят, който е едно ужасно място за живеене, особено без упойка.

За щастие, мое лично щастие, и друг свят е възможен. До скоро!

Friday, June 13, 2014

Ева Принц

от Иван Шентов

1.
Събудих се с усещането, че времето изтича неумолимо и неминуемо през пръстите ми, както мръсната вода се оттича в канала след като измиеш чиниите, мръсната вода с всичкото мазно от гадните ти чинии, заедно с остатъците от подправки от печените картофи, които си ял на вечеря и полуразтворената във водата гнилоч на зарязано в хладилника от седмици парче сирене, залепнало по вилицата. Събудих се с това усещане. Много тъпо усещане.
Изобщо, има някои дни, в които е много тъпо да се събудиш. Неизбежни, неизменни, много тъпи за събуждане дни. Обратно на вселенската логика станах от леглото, кафе, цигари,  мултивитамини. По лицето ми е полепнала паяжина от някакъв сън, който не си спомням.
Не си спомням кой ден е. Някой тъп ден трябва да е, някой четвъртък или вторник. Тъп ден в средата, или в началото, или в края на някаква никаква седмица. Усещам, че започвам да съм мрънкаща путка от най-лошия тип, каквито никак не понасям. Когато гледам филми, в които има такива мрънкащи герои-путки, се ядосвам, псувам ги на майка и баща и разливам чашата и бутам пепелника на земята. Разхвърчава се пепел на всички страни и попива в мръсния сив мокет на стаята ми, грозният сив мокет върху който разливах лепкави чаши с ром и кола и горях дупки с цигари като хлапе. От пепелта кихам и по лицето ми полепва паяжина, като от някакъв сън. Снощи гледах такъв филм, с хора-путки, и ги псувах. После заспах и сънувах същия онзи сън, който сега не си спомням.
В своя защита ще кажа, че вече не се оплаквам, не се самосъжалявам и от доста години поддържам стабилна ремисия от това да съм путка, която не оценява нещата, които има. Влюбен съм, спрял съм всички наркотици и не пия, нямам отнети точки от КАТ и плащам на психотерапевта си със собствени, изкарани с легална работа, новички банкноти.
Въпреки това много неща не са същите, този свят отива на зле, а на мен не ми дреме. Този свят се самоизяжда, а аз се хиля тъпо в огледалото докато гледам как ставам на 30 с пиърсинг на носа и вероятно оплешивявам. Времето изтича неумолимо и неуморно, а аз съм спокоен. Не се бунтувам, а по-скоро предвкусвам с детинско очакване очакваната поредица от неизбежни, неизменни тъпи за събуждане дни, тъпите филми, които ще гледам и малките часове, в които ще заспивам прегърнат до Нея.
Аз съм стар войник на фронта на депресивната симптоматика и затова съзнателно и пресметливо взимам душ, а после краката ми сами ме водят до кухнята, където ритам котката, вадя мокри дрехи от пералнята и пускам втора кафеварка, която да премахне остатъците от паяжина по лицето ми. Шибана предателска паяжина, която не те пуска да станеш от леглото и помолно те мами да гледаш документални филми за хероинови наркомани и гонзо порнография по цял ден. И нощ.
Времето изтича като пясък през пръстите ми и няма причина да смятам, че този ден е по-тъп от някой друг тъп ден. Вместо това ще пия кафе, ще пиша каквото си искам и ще изливам физиологичен разтвор право от бутилката в хронично запушените си ноздри и ще се давя в солени сълзи и ще си пия мултивитамините и големите розови хапчета за преебаните ми кръвоносни съдове. Ще измия десет чинии и двете малки, кукленски вилички и докато гледам как водата се стича в канала няма да си забранявам да мисля за преходността на тъпото и плоско битие. Смятам да се възползвам от цялостната му непреодолима и възторжена лекота.
Усмихвам се хитро на огледалото в кухнята. Това е една изящна, революционна идея!
2.
Облаците се спускат ниско над покривите докато гледам целия квартал отвисоко. Кафето ми е студено, пепелникът ври от недопушени фасове.  От 45 минути слушам една и съща песен, което е едновременно приятно и притеснително. В главата ми в привиден мир и съгласие битуват разнородни по вид, форма и съдържание мисли, безразборно разпръснати като мръсни чорапи по пода.
Искам да правя велики дела. Трябва да забавя темпото и да внимавам. Понякога ми се пие алкохол в 9 часа сутринта без да има каквато и да е логична причина за това. Имам нужда от нова китара. Терапевтът ми твърди, че имам прекалено много психична енергия, което прави невъзможно родителите ми да ме възприемат като цялостен обект. Какво значи това? Все повече мисля за някои неща като за „мъжки работи” и от това ми е приятно. Открил ли е Том Робинс как да задържи любовта. Що за човек съм аз? В какъв свят живеем всички ние, заклещени като диви животни в средата на едно грамаднo галактическо капиталистическо  Нищо, без реална идея за какво сме тук, но с милиарди теории и обяснения. Дребни, несигурни торби с лайна, наречени човеци. Смешно.
Какъв е този свят на сбъркани авторитети, в който бащите ни са провалени, или пияни до синьо, или пък изобщо ги няма и всички политици са нещастни боклуци, които презирам?
Какъв е този свят, в който няма поне една читава Висша сила, или дори някой позабравен осиротял древногръцки бог, на който да разчиташ понякога. И не ми казвай, че има! Ако имаше нещо божествено в този свят, то не би позволило да разстрелят Вапцаров, нито пък Sonic Youth да се разпаднат…
Слушай сега:
няма нищо божествено и ние живеем така. Адаптивно и полекичка. Като проядени дървени мачти в бурно море. Дърти и крехки, целите солени и захабени. Стърчим, а морето ни ебава майката, а ние стърчим докато морето ни ебава майката.
В този свят, в тази свята реалност Търстън Мур изневерява на Ким Гордън с двайсет години по-млада жена и Sonic Youth се разпадат, почти тихомълком. Идиотски свят, в който няма нищо свещено! Все едно да разпнеш Исус Христос два пъти, един след друг. Докато го му биеш шамари. В бъбреците. С полицейска палка.
Тука е така. Този свят е древен и всичко наоколо е шибано и странно, и странно очарователно. Всъщност този свят не ни принадлежи на нас с теб, нито пък принадлежи на Търстън Мур, или Иги Поп или на някой господ.
Този свят принадлежи на Ева Принц. Тя е свежа и красива и с години методично си проправя път към сърцето Му в един смешен тъпанарски пантеон, пълен с прашасали, проядени от дървояди божества. Смешен тъпанарски пантеон на дървари, които стърчат като мачти на корабокруширала платноходка в окото на бурята. И с красивите си устни вдъхва живот в тази разпадната лодка и тя продължава, за да можем аз и ти да имаме някаква относителна опора под краката си.
Този свят принадлежи на Ева Принц, която е износила в утробата си семето на Престолонаследника и СЛЕД ТОВА е намерила пътя към сърцето на Древния Бог. Ако не се бях събудил в този тъп ден, полепнал в паяжината на сън, който не мога да си спомня, едва ли щях да мога да стигна до това прозрение.
Усмихвам се хитро на огледалото в коридора. Това е една изящна, революционна идея!

Tuesday, April 01, 2014

В този град живеят само мъртви

Малко мои снимки в lunatic.bg, ново и обещаващо място. Можете да видите цялата серия на линка по-горе. 






Иван Шентов е опитен ловец в бетонната джунгла, поет, журналист, познат и като басист и вокал в няколко столични пънк и пост-пънк групи. Умее да плува в градската тълпа, най-често срещу течението. Понякога гледа лошо, но твърди, че е добър човек. Живее на третия етаж и пуши много.