Мило дневниче,

ще ти накъсам страниците, ще ти раздера кориците, ще те запаля и ще те разхвърлям из стаята. Когато бях малък, много по-малък, пристъпвах към теб с емоция, равна само на тръпката от китарата. Ти ми пазеше мислите и идеите, а тя ми даваше да говоря на стените в стаята. Не те убивам защото те мразя-не! Просто малкото момче умря. Аз се намъкнах в тялото му и го мъчих. Боядисах му косата, после я отрязах. Завлякох го в стерилна стая и позволих да го татуират с преждевременна мъдрост. После му сложих обица на ухото- за да помни. Понеже имаше много за помнене му сложих още много обици. Някои от тези спомени-истини болят. Боляха и дупките по тялото. Раните, които сам си правих. Тялото се научи да понася удари, да удря, да напада, да се защитава, да бяга и да се крие. По последните няколко точки, разбира се, има още какво да учи. После тренирахме емоции. Научих устата да говори така, че да боли. Принудих ушите да чуят неща, които карат очите да плачат. Накарах краката да отидат там, където има и болка, и красота. Ръцете сами посегнаха към забранените плодове. Сега ти, мило дневниче, седиш тук, потънало в прах и караш този изрод, в който се превърнах, да плаче като малко дете. Момчето може да умре, а ти да останеш. Но искаш ли някой да чете за момчето, което е било малко и уплашено? Те ще използват теб, мило дневниче, както използваха мен.