"Можете да срещнете много мъдри врабци, стари стогодишни врабци още от времето на турското робство. Те не са много добри в летенето, но пък главите им са пълни с акъл, та за всичко могат да ви посъветват."
Йордан Радичков
София е особен град в началото на есента. Наелектризира се и полудява още след първия влак с прибиращи се "морски" в края на август. Ята от хора плъзват по улиците в шок от завръщането в офиса. И изглеждат също като типичните градски птички по тротоарите - лутащи се, леко объркани, но неизменна част от пейзажа. Всеки е "по задачи", вървим и си гледаме в краката, за да не се блъснем в другарчето в гигантската улична масовка. После се оглеждаме като подплашени врабчета пред магазините и по спирките. Наложени на мащабите на една София, мислите на всяко едно от нас, градските врабчета, изглеждат смешно малки. Но в главата на едно пиленце е тясно. Гледаме си личните два сантиметра обозримо пространство, пискаме и клатим смешно глави. А отгоре ни - един ужасяващо огромен свят.
В тролея гледам две врабчета на почетна възраст, с побеляла от мъдрост и житейски опит перушина. Със завидна бързина окупират близките две места и започват припряно да обсъждат важни обществени въпроси, много подходящи за убиване на времето. В случая тези две пиленца коментираха разпалено високите цени на билетите за градския транспорт. Те цените ги вдигнаха преди сума ти месеци, но явно никога не е късно да "теглиш една" по темата. От разпаленото им чуруликане всички пътници неволно разбират, че не е нормално, не е възможно, просто не е реалистично двете спирки с тролея да струват повече от един хляб. А един хляб не е шега работа - това са сума ти трохи. Отправят се "похвали" по адрес на един доста подробен списък отявлени "врагове на обществото" като кмета, президента, премиера... изобщо целият вселенски гняв изтича по посока на някакъв събирателен образ на пилците от политическата сцена. Неволно в главите на останалите пътуващи градски птички изниква образът на една охранена костюмирана гугутка, която граби с лакома човка от трохите на народа. Стори ми се странно, че въпреки бойките думи двамата тролейни събеседници чинно стискаха хартиените еквиваленти на половин кило бял хляб. Но ето те дупчели, защото не можело иначе. Явно да си купиш билет ти осигурява правото да роптаеш срещу цената. Също като разпространеното твърдение, че ако не гласуваш, нямаш право да си недоволен от властта. Нашите врабци чинно подават за таксуване своите хартиени 70 ст. И преди да слязат, ги смачкват и захвърлят под седалките.
И в това според тях няма нищо нередно. Лошото е, че ние, врабчетата, сме особена порода. Можем да си цвъкаме в своето гнездо, а срещу охранените гугутки и орли скачаме само така, наужким. С неразбираемото си пискливо чуруликане.
Благодарности на мислещите хора във форума.
