абсолютното е черно и сладко

да, ние купихме от онези малки малки писма с неистини и се потопихме в малък вълнуващ потребителски филм. аз седя на земята в любимата ми стая. собственикът й тъкмо се е върнал отдалеч. безуспешно, както само той може да си позволи. в тази стая винаги е много вероятно липсите да отпаднат и да се измисли все нещо. а? аз я гледам и говоря протокол, колкото да оправдавам погледите си към хлътналите й бузи. и да я гледам в очите е все едно. всеки ден тя гледа настрани. не чувствам сила по време на този разговор. тя не обича хората, обича само своя малък прочит на нещата. само това, което тя вижда е истина, останалото боли. но тя е малка роза от далеч, и не съм 100% сигурен,че предава на моите градски ултра къси вълни. боли и спирането. падането от пиедестала на мислите. тя мрази да я спират. аз писах за нея във формата на разказ и тя вече живее в моите страници. за мен е интересно да наблюдавам своите малки персонажи. тя е впечатлена от мен, но не може да се вдъхнови, защото последният мак я е отнел. назад, назад в кафявите улици, тя е обгърната от пластмасовия комфорт на частната си победа. мъчно ми е, защото тя е слаба и сладка. аз наблюдавам дупето й докато тя се качва пред мен по стълбите. прилича ми на нещо познато. нещо бивше, но познато. докато някога тя беше моя аз харесвах точно това мършавеещо, нахално изпъкнало дупе. сега знам, че големят бял мак е моделирал нейното настояще, в това число и тялото й. тя е кафяво красива. явор каза, че светът е сънотворна мафия. заспивам на една ръка от входа. след пристъп на повръщане на стълбите тръгвам бавно на сладко пътешествие до едно легло, в което мога да потъна. до днес.