* * *

Ние сме хора
с имена и адреси,
градски прашинки,
въздух пълен с тъга.
Търкаляме мудно
дните нанякъде
със смешни въпроси
Накъде? Докога?

заглавие

Пусни ми съобщение в кутията...
Тя е малка и е с форма на сърце.
Грозни локви в дупките пред блока ми.
Студено е под тежкото небе.

Безкрайна

Безкрайна, ти вече нямаш поглед
над моето кафе
и моята цигара
сутрин.
Шоколад.
Ти помниш ли
когато сутрин сън деляхме
и този сън бе наш
и вече никой
никой друг го няма.
Аз виждам пак прозореца
(понякога)
от който гледах с теб надолу,
надолу гледахме и двамата,
но кой пропадна
в бездната?
Под себе си.
А навика ме буди от съня ми.
Аз никога не бях това,
което трябваше
Разхождам старите си мартенси
по София.
И питам (тихо):
самотно ли е празното, Безкрайна?
Самотни ли са липсата и вакуума?
Изпразнени от смисъл са идеите,
когато идват след разпадане.
Аз ще се върна тази вечер в къщи,
ще прехвърля малко думи, файлове,
ще застана с камера пред огледалото
ще си открадна образа
(дали ще има светлина?)
и ще заспя за дълго,
за да ме забравиш целия.
Когато стана нито аз, ни другите
ще помним за проклетото си минало.
Ще си измия зъбите,
завързвам си обувките
... десета дупка.
Улица.
Здравей, Безкрайна,
драго ми е...

deranged v. 0,1

Блок 21