Thursday, November 16, 2006

Безкрайна

Безкрайна, ти вече нямаш поглед
над моето кафе
и моята цигара
сутрин.
Шоколад.
Ти помниш ли
когато сутрин сън деляхме
и този сън бе наш
и вече никой
никой друг го няма.
Аз виждам пак прозореца
(понякога)
от който гледах с теб надолу,
надолу гледахме и двамата,
но кой пропадна
в бездната?
Под себе си.
А навика ме буди от съня ми.
Аз никога не бях това,
което трябваше
Разхождам старите си мартенси
по София.
И питам (тихо):
самотно ли е празното, Безкрайна?
Самотни ли са липсата и вакуума?
Изпразнени от смисъл са идеите,
когато идват след разпадане.
Аз ще се върна тази вечер в къщи,
ще прехвърля малко думи, файлове,
ще застана с камера пред огледалото
ще си открадна образа
(дали ще има светлина?)
и ще заспя за дълго,
за да ме забравиш целия.
Когато стана нито аз, ни другите
ще помним за проклетото си минало.
Ще си измия зъбите,
завързвам си обувките
... десета дупка.
Улица.
Здравей, Безкрайна,
драго ми е...

5 comments:

upma said...

it's poetry.

hep-cat said...

поезия, вътрешности, глупости. днес закусвам с думите ти, братле.

foxe said...

а аз вечерям с тях
безкрайното не се предъвква...
пие се...

zev said...

докато чета ме е страх,
толкова чупливо
бившите улици и прозорци
фантомстване,
много твое.

drive like there's no tomorrow said...

усещаш ме, zev. фантомстването... крехко състояние, което се крепи на петцифрена парола.