писмо

лей-чери,
отброявах часовете, с които се отдалечаваше по твоя път, един път, който странно се виеше, кривваше и в един момент разсече моя. задрасквах ... смазан, тъжен, ... дните, които те деляха от мен; после спрях да ги броя.
аз бавно се превръщам в камък, лей-чери, все по-отдалечен от реалността. вече те виждам като през дъното на чаша, гладка чаша, малко мътна от това, което е имало в нея. свърши бързо. удари ме в главата, силна водка, чиста истина, и остра! на следващата секунда главата ми вече бучеше, стягаше ме, оголени нерви танцуват ядосано, с дразнещи ситни стъпчици, върху остри счупени стъкла и после се свиват от болка, от хиляди малки парченца режеща скапана болка. рязки като рана, набиват се като стъклен пясък по нежната повърхност на моите нерви/чувства. без да усетя (заслепен?!) чашата вече се е счупила и остана само мътното стъкло пред очите ми. като да гледаш как се отдалечава влака, който току що си изпуснал, задъхан, жаден; последния влак, без да вярваш все още, без да осъзнаваш какво е станало току-що [:паника:], как си нагазил в лепкавата материя на напълно непредвидена случайност.

лей-чери, сутрин ставам, плача, боли ме, всичко е изтръпнало, къде да отида, на къде да се завъртя; търся малко покой сред мокрите ми чаршафи, няма никой, липсата ти изсмуква въздуха от стаята, клаустрофобията ме хваща за гърлото, задушаващ вакуум- една крещяща липса, като черна дупка във времето без пространството...

без да искаш криволичещият ти път разсече на две моя, лей-чери. сега по ирония на съдбата тази рана е вододел, всичко е 'преди' и 'след'. червено като косите на аргонските древни и тупти, пулсира; губя си разсъдъка като в треска и не мога да се вържа пак към това 'сега', към това настояще, към което принадлежа. system error!, system error!, system err... erm?!

сблъсъкът беше кратък, интензивен мигновен като катастрофа. от трясъка, труса, звездите в мен се разместиха и се пренаредиха. събудих се с шамари в леглото си. любезни палачи в ангелски престилки, не... какво? не сънувам?! свалиха ми крилата и ги прибраха в кутия за вкъщи. ампутираха ми няколко от по-съществените чаркове. сега мога да седя с дни и да изучавам новата форма на самотата, чуканчетата на изрязаните чувства, срамът, инвалидността, жалка половинчатост, породена от детска наивност. наивността на самотниците, лудите, зависимите, поетите, клошарите и децата.

ядосах й се, лей-чери. толкова е непослушна. беше подала пипалца и главичка от твърдата си черупка, любопитна за тази противоестествена красота, която се усмихва под носа й; тази наситена искреност, с която прекрасни, прекрасни усещания се въртяха пред очите й, чувстваше красотата в ръцете й, приятна споделена тежест, нежност, момичешките й прегръдки, топло, хубаво, наше... ти ли беше, лей-чери? ти ли я подмами на пътя?! или само е чакала да се вплетем на възел от приказките, където живеят принцесите, за да изтупурка с босите си крачета през линията...

после мина влакът.

влакът-стрела.
купидон може да си завре своята в задника и да си вземе билет за някъде- например на майната си!?
за по-малко от секунда, не! за част от шибаната секунда има костенурка-няма костенурка.

остатъкът подплашено се сви, бордовите уреди повеляваха пълен назад и обратно в кухата безопасност на черупката, запищяха машинките, лампичките в главата ми замигаха френетично в кърваво червено...
наивна костенурка...
чакат я дни и- още по-лошо, лей-чери- много нощи, докато на осакатеното й тяло поникне неква нова глава, или сърце?

какво да правя дотогава.
в тази черупка е тъмничко, а и задника вече ми се схвана така свит. от позата е! само още не мога да преценя дали душичката ми, уплашена и гръмната, се е свила примерно като ембрион или в някакво извратено подобие на древна молитва.

така или иначе, ти знаеш!, боговете ги няма, лей-чери.
и в тъмното само съществува само любовта- парченцата, грижливо събирани на пътя, оттам, където пътищата се пресичат. в пликче. с номерче.
събираха ги за доказателство в съда, че уж още съм бил жив...
аматьори!!!

целувам те:
от един бомбаджия в храма (или утробата?!)