небето притиска

вътрешностите ми

към земята

в черно-бяло

минало

се взирам

няма я

17 юни 2009

красива

на твоето място

във моето

малко сърце

зее

всепоглъщащо

черно

пространство

черна дупка

сълза

във формата

на жена

знам, че връщане няма

в мен расте страх

алчен прах

върху спомени

сънища

сиви

теб те няма, красива

но без теб не заспивам

x x x

тежки, груби въжета-

те стягат сърцето,

стягат този гнил мускул

и плачат накуп

всичките сетива.

след това

от болка крещят:

всеки косъм по твойта глава,

мигли мокри в тежка сълза-

жертви на електрическото презрение-

просто гръмват в късо съединение…

и този гърч те усуква на възел.

разпилян като парченце от пъзел,

боядисан във плътно червено,

черно,

кафяво,

ще получиш ли ”браво”

ако сложиш въжето?

не.

”напразно отиде детето…”

15 юни 2009