писмо

"това е което те кара
сутринта рано
да се разпадаш,
защото никога не ще го забравиш"



как ви завиждам. какво направихте вие, което не направих аз, за да можете сега да се радвате на нещата които аз винаги желах и някак нямах търпението да до-постигна, да до-изживея. тези големи куфари с въпроси. аз не виждам защо. не намирам причината, но знам, че някак си съм обречен да остана встрани от всичко това и да съм сам на себе си баща и майка. но как ви завиждам...

сега аз вече знам много повече. какво мога да направя с всичко това? аз чакам раната за зарасне. сипвам сол. ей така... за кика.

малки мисли, допускам малки мисли, допускам малки влюбвания за секунди, с момичетата в градския транспорт, с момчетата от магазина, със своите малки илюзии, фантазии, на сляпо, без проверка на реалността. имам нужда.

те горят в своя си червен огън, те са други, аз съм толкова далеч от света. и, да- утре ще се върна обратно в своя малък инкубатор за да заживея по един по- удобен за мен и света начин. аз не знам защо. аз не зная нищо за трудностите. защо вярвам, че точно аз, точно сега, точно така и завинаги... не вярвам. аз мога да се надявам и да ви завиждам, че никога не докоснахте пламъка под капака, че никога не бяхте така колективно предадени като мен- на базата на своите погрешни избори. че не развихте в себе си навика на самосъжалението, а вместо това пътувахте до самотраки, пловдив, берлин, мерсин и амстердам.

е, моето 'далече' беше люлин. сега разбирам защо...

и когато аз виждам твоето падение аз се сдухвам, стяга ме отляво, копеле бих искал да е вече нещо друго и различно... но моят град ми показва със своите движения, че то съществува и че ме чакат години преди да закърнеят моите клетки, моите свръхчувствителни на болка рецептори, които са моят компас, преди, сега, навсякъде.

и програмирани, на коневръза, на доживотната агония- хилядите хора като мен, те плачат и се напиват, те се впиянчват и са също толкова нещастни, колкото и в началото на края на тоя наебан филм. завинаги губя част от себе си. аз не бива да запълвам дупката, аз трябва да чакам и да чакам раната да зарасне, да се образува нова, различна по текстура и усещане, нова плът.

в този град живеят само мъртви.

инстинктът за сън. импулсът за липса. желанието за нямане. ние сме програмирани. няма лечители, няма донори. ние ще чакаме раната да зарасне, млада и нова, освен ако до тогава не се случи НЕЩО.