*
Лей-Чери,
отброявах
часовете, с които се отдалечаваше по
своя
път. Черен
път,
който странно се вие, кривва и в един
момент зверски
разсича
моя. Задрасквах,
смазан и
тъжен, дните които те деляха от мен;
после спрях да ги броя. В
мен остана единствено самотното желание
да ти прережа гърлото с произволна
ампула от болничното ми шкафче.
Аз
бавно се превръщам в камък, Лей-Чери.
Все
по-глух
за
реалността. Вече
те виждам като през дъното на чаша.
Гладка
чаша -
малко мътна от това, което е имало в нея.
Свърши
бързо. Удари
ме яко,
силна водка, чиста истина - и остра! На
следващата секунда главата ми вече
бучеше, сърцето
ме стяга,
оголени нерви танцуват ядосано, с
дразнещи ситни стъпчици по
ръбовете
на
счупени
стъкла и после се свиват от болка, от
хиляди малки парченца ръждясала,
режеща,
ревяща
болка. Рéзки
като рана. Стъклен
пясък по нежната повърхност на моите
крехки
аксони.
Без
да усетя чашата
вече се е счупила. Остана
само мътното стъкло пред очите ми. Като
да гледаш как се отдалечава влака, който
току що си изпуснал. Последният
влак. Задъхан,
жаден. Пак
си нагазил в лепкавата материя на напълно
непредвидената
случайност. Да
му еба майката.
Лей-Чери,
дните
са в паника без своите униформи. Сутрин,
ставам, плача, боли ме, всичко, изтръпнало,
къде да отида, на къде да се завъртя?
Търся
малко покой сред мокрите ми чаршафи, но
сред точките и запетаите няма
никой. Липсата
ти изсмуква въздуха от стаята,
клаустрофобията ме хваща за гърлото.
Задушаващ
вакуум - една крещяща липса; като черна
дупка във времето, без пространството...
Без
да искаш криволичещият ти път разсече
моя
на две, принцесо.
Сега
по ирония на съдбата тази рана е вододел,
всичко е “преди” и “след” нея.
Червено
като косите на аргонските древни и
тупти, пулсира. Губя
разсъдъка
си
като в треска и не мога да се вържа пак
към това “сега”. Настоящето,
на
което принадлежа. System error!
Сблъсъкът
беше кратък, интензивен, мигновен като
катастрофа. От
трясъка звездите в мен се разместиха и
се пренаредиха. Събудих
се с
шамари в леглото. Над
мен - любезни
палачи в ангелски престилки. Не
сънувам! Свалиха
ми крилата и ги прибраха в кутия за
вкъщи. Ампутираха
ми още
няколко от по-съществените чаркове.
Сега
мога да седя с дни и да изучавам новата
форма на самотата, чуканчетата на
изрязаните чувства, срамът, инвалидността.
Жалка
половинчатост, породена от детска
наивност. Наивността
на самотниците, лудите, зависимите,
поетите. Клошарите.
Децата.
Ядосах
ѝ
се, Черешке.
Толкова
е непослушна! Беше
подала пипалца и главичка от твърдата
си черупка, лакома
и любопитна
за тази противоестествена красота,
която се усмихва под носа ѝ.
Тази
наситена искреност, с която прекрасни,
изящни
усещания се въртяха пред очите ѝ.
За
първи път тя
чувстваше красотата в ръцете си,
приятна, споделена тежест, нежност,
момичешките ѝ
прегръдки, топло, хубаво, наше... ти ли
беше, Лей-Чери?
Ти
ли я подмами на пътя? Или
само е чакала да се сплетем
на възел като
от
приказките, в
които
живеят принцеси, за да изтупурка с босите
си крачета през линията... Като
малко пухче на вятъра. Като перла, изплюта
от нахална тлъста мида – право в
идиотската безкрайност на този древен,
жесток океан. В центъра на хаоса. Нашата
дъщеричка...
После
мина влакът. Влакът - стрела.
Купидон
може да си завре своята в задника и да
си вземе билет за някъде - например за
на
майната си! За
по-малко от секунда... не! За
стотна
част
от шибаната секунда: има костенурка -
няма костенурка. Остатъкът
подплашено се сви, бордовите уреди
повеляваха пълен назад и обратно. В
кухата безопасност на черупката. Запищяха
машините. Лампичките
в главата ми замигаха френетично в
кърваво червено... Наивна
костенурка...
Чакат
я дни и - още по-лошо, Лей-Чери
- много нощи, докато на осакатеното ѝ
тяло поникне някаква
нова глава. Или
сърце?
Какво
да правя дотогава? В
тази черупка е тъмничко, а и задникът
вече ми се схвана така свит. От
позата е! Само
още не мога да преценя дали душичката
ми, уплашена и гръмната, се е свила като
мъртъв
ембрион
в някакво извратено подобие на древна
молитва.
Така
или иначе, ти знаеш! Боговете
ги няма, Лей-Чери.
И
в тъмното съществува само любовта -
парченцата, грижливо събирани на пътя,
оттам, където пътищата се пресичат. В
пликче. С
номерче. Събираха
ги за доказателство в съда, че уж още
съм жив... Ще
се изплюя в лицата им. Аматьори!
Целувам
те:
от
един бомбаджия в храма (или утробата?)
