Непубликуваните

Декемврийското четене на непубликувани текстове. Вторник, 20 часа. Нервен съм и главата ме стяга. Шумно ми е, бързо ми е. Изтръпвам от най-малкото движение на всяко човешко същество в стаята. Движите се, мърдате се, кълчите се, дишате ми в ухото, пиете неща, които миришат силно. "Здрасти, Шентов!", "К'во става, брат?", "Where Did You Sleep Last Night" на Нирвана, ски скокове на широк екран.

ти вече знаеш знаците:

тежестта долу в стомаха

когато лицето изтръпва

бързите мисли

убийствено бързи

Навън съм от четирите стени на своята крепост, навън - където животът се случва без мен, защото аз отказвам да встъпя в него. В този свят аз съм чисто гол, а всички са пияни. Гледам под вежди като подкупен съдия на футболен мач. Всички играчи са с тежък ерготизъм. Моето красиво момиче! Тя попива с нежна ръка гадните вибрации, които избиват като студена пот от челото ми. Искам да изтрия всичко и всички за да останем само аз и тя в този шибан бар.
Само аз и тя в този шибан свят. Аз и тя. Аз.

те

са

десетки

милиарди

милиони

легиони

от тежки същества

с ефирни цветни

крила

Поетите се качват един по един за да четат непубликуваните си и нови стихотворения. Поетите се качват послушно и четат парчета от душите си от парчета хартия. Oт взети на заем мобилни телефони. Публиката шуми нервно, дрънчи с чаши, накити и ключове в ушите ми. Поезията е фон. Коментари, разговори. Дъхът ви оставя следи от остри нокти по периферията на нервната ми система. Ще стана и ще замахна веднъж и ще изрина всички в този шибан бар. В този шибан свят. Целият шибан свят е на един шамар живот, а аз имам всичката сила в свитите си юмруци. Силата е кисела. Поезията е фон. Чувам с усилие.

какво правиш?

заравяш глава във земята

какво искаш?

да избягаш

изчезнеш

изтриеш

Духът куче и номерът на китайката. Елегия за мъртвия сетер на един съученик, с който никога не съм бил близък. Петър, с който не съм се виждал от 15 години. Идва и поздравява. Омеквам. Дишам. Това е добре. Поетите четат. Едно момиче с глас, който пронизва мозъка. Видински има хубав Стратокастър. Поетите. Друго момиче  - с глас, който успокоява. Не чете. Импровизира? Не мога да плувам в това, което излиза от устата ѝ иззад маската. Коментари, разговори.

бягай от другите
бягай, бягай далече
от другите

звуците, звуците
господи! звуците

Време е да се кача там, където се качват поетите. Минавам покрай момичето с диагоналите. Не гледам в нея, но тя гледа през мен с обектива си. Стар приятел, представя ме с брилянтите ми постижения от миналото.

"Тихо, ей!"

нека прелистим още хиляди
страници
нека напишем
с кръв имената си

нека смалим света
до една по- удобна перспектива
триумфи
пристрастия
обвързващи норми
заблуди

Аз съм най-непубликуваният съвременен български поет. Половината ми стихотворения са писани на хероин, а другата половина - в комуна. Слизам от сцената щастлив и топъл. Няколко ръкостискания. Прегръдката на моето момиче и нейното "ти си страхотен". Идват хора и ми говорят. Искаш ли да четеш в Пловдив? Добър си, но ги пиши по-кратки! Бях забравила защо ти харесвам нещата. Пушиш ли коз?

Вече нищо не ме дразни.
Вече съм при пеперудите.

господи!
тя отлетя
с пеперудите.

16 декември 2014