Химия, ботаника, смесване на течности със синкав дим, дум! и пукане като в специалните лабове, престилки и само-една-капка-и-си-умрел положения. И това трябва да описва крехката механика на това, че човекът А движи и джитка и разцъква нагоре-надолу, на стоп, на каданс. Или на наркотици. Както си избере, впрочем. Значи, халца е: медийно изкривеното ми съзнание повърна серия от сънища и оплиска цялата ми мозъчна кора с картини на изоставени след ядрен инцидент градове, без да се чувствам вътрешно свързан с инцидента. (Направи ми впечатление, че веднъж Ирта спомена Чернобил като причина за това или онова около четири пъти за две бири време.) Сънувам градове призраци и ми действа много приятно. Започна да ми се иска да отида в този Припят, да се попека на няколкостотин от определените мерни единици радиация и да се уплаша от тишината. Да освободя пространство около себе си и просто да походя. Сталкерска работа. Прииска ми се да ударя шамар на реалността и да отида в празното си училище. Там, където Оги Радев настървено ни обясняваше в 10-ти клас, че “социалното животно” било грешка в превода. Било в смисъл, че човек е “неразривно свързан с полиса си”. И на Оги искам да му бия един шамар.
Онази сутрин се събудих леко мотан от пиенето, секса и наркотиците на отвратително тесния, мръсен, напикан от котарака Киро таван на Човека от Лозенец. От този таван явно половината Лозенец има ключ. Дори една доста неприятна (имаш-ли-екстри-братле) двойка нема-нема и го “скуотват” когато Човека се е затрещял някъде на по-чисто. Е, дойде и редът на Малкия Иванчо да осъмне там, така да се каже. Сутринта (бира, бисквити, четири цигари, каше фасче, благодаря ти Мирела) набарах една Тема, гепена от редакцията. Вътре журналистите вундеркинди приклещили някакъв руснак или украинец, който от години влиза в реактора на Чернобил да снима пукнатините по саркофага, разбирай тонове бетон весело излят от едни вече светещи човечета, да не пълзи мръсното навън. Този Сергей някой-си разпрвя, че радиацията е супер, като “свежест след дъжд”. Изправих се без да си дрънна главата в тавана, запалих си цигара и отворих прозореца. Киро излетя с двеста да пикае и да ухажва котките по керемидите. Навън бляскаха само отраженията на болното софийско слънце през мъгливи облаци. Беше п р а з н о. точно две таксита и две софийски ченгета.
Каква ти радиация, бе бате!
Първи май е!
No comments:
Post a Comment