Aristoteles Sq.

24 май 2006, Солун
за пръв път сядам са пиша, и то защото съм тъжен. след час или два си тръгвам за софия и към ежедневието, което познавам. исках да се влея безболезнено в него и да оставя само сладката тръпка от станалото. вместо това главата ме стяга и пак си мсиля за Нея, както преди година и два месеца. защо не можем да се насладим на чистото чувство за нещо ново без призраците на минала болка и радост да се събуждат. защо трябва да се въщам към нормалното си състояние, след като понякога, само понякога ни се иска да застинем в утробната поза на моментната красота и задоволство. така аз не мога да оценя истински това, което имам. заради малките водовъртежи в съзнанието, които засмукват големите събития на деня. защото утре, когато хвана такси от гарата в софия, ще бъда пак този иван, който тръгна оттам. малък & тъжен. като в края на това малко приключение. толкова различен от това, което ми се иска и толкова близо до това, което е до болка познато. а за теб, тайна, мога да кажа пак, че ми е мъчно, че си мисля за теб. още по-мъчно ми е, че няма да мога да разбера дали ти си се чувствала така . ever. когато видях buzzcocks си помислих за техния слоган wish i never loved you. изглежда не съм дорасъл да съм безчувствен, ***** **** ** ** **. *** ** **.
а сашето изглежда изпитва подобно тягостно усещане пред завръщане към ежедневието си, естествено пречупено през неговите чувства. въпреки своя СТРАХ аз трябва да погледна утрешния ден в редакцията през очите на смелия иван, да запаля цигара и да се поизпотя за да заслужа обратно способността да живея повече в настоящето, отколкото в миналото и да превърна малките си хаотични мисли в огън, който да изгори мръсотията и да остави само пепел под тежките ми кубинки. защото според чертичките по ръката ми трябва да живея дълго.

подпис