Границата по памет

Наскоро видях северната ни граница по нов начин. Като ярка крива от неон, закачена на стена в старата баня в Пловдив*. Направи ми силно впечатление тълкуването на границата като такава. Какво всъщност е границата? Скулптура, експонат, изложен за да напомня за собствената си преходност. Една проста черта по брега на реката, която отделя “нас” от “другите”, България от Румъния. Линия, която осигурява личното ни пространство? Рамка, която ни пази да не се размием в морето от култури и хора, или пречка, която ни спира да бъдем част от света? Или стена, която ни пречи да общуваме със съседите?

В Града на тепетата български и румънски артисти и художници се обединиха около идеята за общата граница в контекста на предстоящото приемане на двете страни в голямото европейско семейство. ЕС като такъв до голяма степен ще промени представите ни за границите. След 1 януари вратите на Европа малко или много ще се отворят и за нас, “бедните роднини”. Независимо колко ги е шубе британците и другите консервативни “стари европейци”. За българите и румънците съюзът е надежда за отхлабване на примката на недоверието и изолацията, зелена светлина по пътя към по-добрия живот и по-високия стандарт, свободата и предизвикателството да си част от голямото семейство. За “старите европейци” присъединяването ни по-скоро е поток от съмнителни мургави балканци, които могат само да точат кредитни карти и да джебчийстват по улиците. Неоновата граница в пловдивската баня за мен е по-силна от всички силни думи за евроинтеграция досега. Един символ, който дава храна за разсъждение и нужда от оценка. Нали именно творците са тези, които първи преодоляват границите на ежедневното мислене, за да покажат нови хоризонти. Много от хората седяха пред “скулптурата” и цъкаха с език - какво пък е това? Една част от тях по принцип е силно резервирана към напъните на т. нар. съвременно изкуство. Други пък ахкат и се прекланят, без много да му мислят, докато се наливат с шампанско по премиери и изложби. И без това авангардното и модерното е трудно за разбиране. Такова често е и мисленето за членството ни в Евросъюза. За някои е необходимо по презумпция, много много не го разбираме, ама щом трябва... Други не щат и да чуят за ЕС, защото са заети да пазят химерата на “националния суверенитет”- нещо, което също дълбоко не разбираме. Авангардното мислене на българските и румънските артисти изпревари официалното ни приемане в ЕС. Надбяга и страха на евроскептиците. В опита си да разберат понятието граница и да я преодолеят с езика на творбите си творците напипаха пусла на съюза - такъв, какъвто трябва да бъде. Едно приятелско сътрудничество и предизвикателство, което води до разбирането на нещо ново. А доколко изкуството им е огледало на живота? Имаме време да проверим сами след по малко от три месеца.

* Инсталацията на Правдолюб Иванов “Границата по памет” е част от изложбата “Общи граници” на български и румънски артисти в рамките на “Седмицата на съвременното изкуство” в Пловдив.