Wednesday, May 14, 2008

Drug следобед

Светъл петък през май, мързеливо следобедно слънчице си проправя път между ръбовете на кооперациите в Стрелбище. Последните часове слънце за деня бяха събрали майчета и дечица в малката площадка пред детските ясли. Това е площадката с дървените влакчета, които не помръдват, новата люлка от текстолит, която бригада черни хора с оранжеви и сини гащеризони поставиха миналата седмица, площадката с шарените- сини, червени, жълти, зелени- огради. В края две от парчетата на оградата бяха странно деформирани. Оградите са от по-отдавна и познават повече история. Една Дачия 1310 (3:45 am, 19- годишен неправоспособен герой-ентусиаст (Добри) плюс две мацки първи курс “Българска филология”, две водки от литър на задната седалка, ключовете- задигнати от бащата предния ден; за всеобщо щастие- никаква полиция и други последици) влетя в градинката и ги смаза. Заприличаха на стария ми касетофон, стопен от лявата страна от зла електрическа печка; боята се олющи на едри люспи и оградките загубиха форма или придобиха нова такава- зависи от коя страна гледаш тази изконна полупразна-полупълна чаша.
На стълбичките зад детската градина стоим аз, Хахо и две наполовина изпити бири, пушим ръчно свити цигарки и повече мълчим. Оттук мога да виждам смачканите огради. Знам историята им, защото го знам и ентусиаста с Дачията. Самата кола, гордост на френско-румънската инженерна мисъл, е две преки надолу, а калникът и също прилича на стопения ми касетофон. Даже и цветът е същия- едно такова бозаво светлосиньо.
- Баща му на Добри му насинил окото заради тая простотия- казвам на Хахо и кимам към оградките. По погледа му отчитам времето, за което смила инфото, което му поднасям, думите ми навлизат постепенно в главата му, очакване... и искра между мудните му синапси... разбра ме! Кима неопределено. Хахо е станал в един на обяд, има “късен” ден. От месец и нещо Хаховица (Мариана) е в Стокхолм да се занимава с някакви хореографии, а това май не му понася добре. Горе долу от същото време той се занимава предимно с изпушването на половин кило собствена продукция набрана някъде по софийските села и грижливо складирана из цялата му стая в торбички от “Фантастико” и две кутии от обувки. Покрай реколтата и земеделието като цяло Хахо и тъповатото му съседче Храбър (ебаси името, а?!) за малко да се сринат дружно от масиран мозъчен кръвоизлив плюс инфаркт след като две пътни ченгета ги спрели с Фиатчето да им правят рутинна проверка някъде след Локорско. Проверката наистина се оказала рутинна и само си гледали книжките и застраховките, любезни били, обаче за Хахо и тъпия Храбър това минаваше за приключението на сезона. Еми да- при друго стечение на обстоятелствата и с количествата в багажника и под седалките двамата сега щяха да блъскат главички в стените я на Г.М-то, я на Развигор. Крими драма.
- Мецни де, копеле!-настоявам.
Между две глътки от топлата бира Хахо извръща ба-авно глава към мен и ме дарява с един от “онези” погледи с повдигане на вежда. Хвърлям си фаса и мудно се надигам след него. Той живее отсреща- на третия етаж, блок 21. От седмица и нещо аз съм безучастен свидетел на нещо средно между депресия и пълен отказ за вербална комуникация от страна на Хахо, хаотично подкрепяна с въпросния дивак, бири и други произволни комбинации.
В тях е мрачен хаос зад мръсни завеси, които спират хубавото слънчице и аз вече съжалявам, че съм се навил да се качваме и пак за да си тормозим дробчетата със земеделските му издънки. Минавам през кухнята от която се влиза в стаята на Хахо и пътьом си взимам две хапчета Кофергамин от малката кутийка до майкроуейва. За тонус. Тези са от запаса на великата балерина Хаховица- нея я мъчат всички главоболия и мигрени в Софийски окръг; абе- милата!
В тъмното запердено царство на моя приятел звучи нещо на “Баба Зула”, а на малкото телевизорче вървят комедийки- “Реймънд” или нещо от репертоара.
- Човече, скапваш си клетките от депресия, заради Марианка ли си издухал такова серийно, ебаси?! Не се коси...
Аз правя поредния от напразните ми опити за разчупране на ледовете в общуването, а Хахо разчупва една тъмнокафява глава.
- Тая не е от нашите, мен, ъ-ъ... Храбърко я донесе от... Дружба сити май.
О-о! чудо- езикът му не се е сраснал с небцето! Чувам щракване на запалка.

............................................................................................
- Ооо, Аллах е велик!- тръшвам се назад в малкото диванче пред телевизора на Хахо. От Дружба или Младост- тази кафява злоба е висок процент.
- Копеле, Мариана ми писала мейлче оня ден, знаеш ли?- проплаква той сред кълбо дим, което почти скрива русолявата му физиономия. Значи това му е трябвало за да се разговори- четири дръпки!
- Откъде да знам?!- пращя от любезност.
- Брат, не мога да разбера за какво става така, и ми е адски трудно да превключа на нейната вълна, разбираш ли? Мейла е четири хиляди и петстотин знака и е само, ама само за модерен балет!
- Ъъ... баси- категоричен съм аз.
- Не, майната му на това, брат, знаеш ли... накрая ми е написала “сърдечни поздрави”, разбираш ли... е това ме закопава няк’во.
Не, не разбирам посоката на мисълта му, не разбирам терзанията на бедния Хахо, но по тона му усещам, че за пореден път е готов да оправдае прякора си, сега- заради сърдечни терзания.
Главата ми плува на половин сантиметър от тялото. Милия Хахо... оф.
Другарче или не, усещам, че и този път няма да мога му помогна кой знае колко. Абе, някой ден може и това да стане. Някой друг следобед.

1 comment:

like a loop of the last eight frames of film said...

историята на деформирането на оградата...пък коя друга градинка си има дървен топ?