се връщам понякога,
когато съм малък
и горчив в своя срам,
те ме посрещат с усмивки
от минало-
хубави дни, обратно някъде там.
Гледат от снимки
моите мъртви момичета:
Гергана, Емилия,
така двуизмерни,
Мариана, Димана,
плоски, даже леко омачкани,
Райна на плитки,
с Вяра на пейките,
милите ми момичета,
нежната ми химера...
И знаеш ли колко
ужасно е тъжно
и колко боли,
и така ме е страх,
когато и твоите скорошни снимки
изпразнен, треперещ
прибирам при тях...
5 авг. '9 г.
3 comments:
Разплака ме...
Накара ме да се замисля за всички "мъртъвци", за миналото и за бъдещето, което вероятно ще има същата съдба - да събира прах в някоя кутия, скрита в шкафа...
и ние сме сред ''мъртвите'' на други хора, помисли си за това.
Безспорно е така. Хората обичаме да си усложняваме живота. Мислим повече. Наслаждаваме се по-малко. И с времето, ако позволим, посивяват не само косите, а и душите ни.
А всичко може да бъде толкова цветно...
Post a Comment