9 месеца

Човекът може да живее мъртъв цял живот.
За мен е най-добре аз да заспя и да не виждам нищо вече
и ако можех да съм сам на себе си единствен бог
аз щях да съм над всичко земно и да стана вечен.
Но няма истина една и няма начин в мойте малки длани
да събера аз всичко истинско, от което имам нужда,
и знам, че вече няма да държа ръцете си събрани
в молитва към малцината призвани. Хора чужди
днес единствени ми дават нещо ново
без да искат абсолютно нищо в евтина замяна.
Човекът може цял живот да диша наготово
без да вложи нищо в себе си и в дните, но без промяна
знам че ще умра,
а всичко в мен показва, че живея.
И вместо да загнивам в нищета
аз търся вътре в мене своята нирвана-

и като умирам искам да се смея.

23.09.2010

тъпо

виждам по пътя си малки души
ходят в линия мислят в синхрон
нещо се случва нещо така им тежи
насочват молитви към своя брадат небосклон

и се виждат:
милиони изгнаници
пораженци измамници
крадци лъжци мамелюци
евреи военни капути
дребни чиновници
едри земевладелци
нервни служители
вбесени кисели лелки
косматите сводници
отегчените проститутки
лидери на народите
десетки гении нечути
милиони гуру и свами
милиардите преебани
единиците преебаващи
и малко, за цвят, проповедници

и се смеят:
на своите малки желания
на чуждото недоумение
на поредната рекламна кампания
на своето изчерпано търпение

и правят:
секс
пари
войни
индустрия

и се кланят:
на герои
пагони
заблуди
и кръстове

всички техни красиви
изящни
прекрасни
мечти
се стопяват във техните
евтини идоли
пари лъжи
и войни

гледам по пътя си всички
тези малки човешки души
става ми тъпо и черно
и усещам - отляво боли

19.09.

обхват

в една празна стая
зад дебели стени
в едно празно пространство
е изгубено малко дете
то трябва да описва събитията
ден за ден
трябва да умее да брои от едно до десет
трябва да бъде пример без маска
позитивен ролеви модел
трябва да уважава старите майка си брат си
трябва да е емоционално стабилно с развити стратегии за справяне
в една празна стая
зад дебели стени
в едно празно пространство
е изгубен човек
малко мъртъв

16.09.

писмо

"това е което те кара
сутринта рано
да се разпадаш,
защото никога не ще го забравиш"



как ви завиждам. какво направихте вие, което не направих аз, за да можете сега да се радвате на нещата които аз винаги желах и някак нямах търпението да до-постигна, да до-изживея. тези големи куфари с въпроси. аз не виждам защо. не намирам причината, но знам, че някак си съм обречен да остана встрани от всичко това и да съм сам на себе си баща и майка. но как ви завиждам...

сега аз вече знам много повече. какво мога да направя с всичко това? аз чакам раната за зарасне. сипвам сол. ей така... за кика.

малки мисли, допускам малки мисли, допускам малки влюбвания за секунди, с момичетата в градския транспорт, с момчетата от магазина, със своите малки илюзии, фантазии, на сляпо, без проверка на реалността. имам нужда.

те горят в своя си червен огън, те са други, аз съм толкова далеч от света. и, да- утре ще се върна обратно в своя малък инкубатор за да заживея по един по- удобен за мен и света начин. аз не знам защо. аз не зная нищо за трудностите. защо вярвам, че точно аз, точно сега, точно така и завинаги... не вярвам. аз мога да се надявам и да ви завиждам, че никога не докоснахте пламъка под капака, че никога не бяхте така колективно предадени като мен- на базата на своите погрешни избори. че не развихте в себе си навика на самосъжалението, а вместо това пътувахте до самотраки, пловдив, берлин, мерсин и амстердам.

е, моето 'далече' беше люлин. сега разбирам защо...

и когато аз виждам твоето падение аз се сдухвам, стяга ме отляво, копеле бих искал да е вече нещо друго и различно... но моят град ми показва със своите движения, че то съществува и че ме чакат години преди да закърнеят моите клетки, моите свръхчувствителни на болка рецептори, които са моят компас, преди, сега, навсякъде.

и програмирани, на коневръза, на доживотната агония- хилядите хора като мен, те плачат и се напиват, те се впиянчват и са също толкова нещастни, колкото и в началото на края на тоя наебан филм. завинаги губя част от себе си. аз не бива да запълвам дупката, аз трябва да чакам и да чакам раната да зарасне, да се образува нова, различна по текстура и усещане, нова плът.

в този град живеят само мъртви.

инстинктът за сън. импулсът за липса. желанието за нямане. ние сме програмирани. няма лечители, няма донори. ние ще чакаме раната да зарасне, млада и нова, освен ако до тогава не се случи НЕЩО.

по тежки стъпала от кална мозайка
нагоре по тесни пътеки затворени страници
късам от себе си когато минавам през тебе
и е красиво но колко самотно когато клетките спят

искам да напиша писмо до вашия свят
в него да кажа как е да си мъртъв отвътре
нямам смелост да погледна в очите на хората
а в техните погледи грее мътен дъждът

15.09.

ехо

нагоре в земята
в спокойни треви
слънце празни пространства
нещо някъде там
нещо хубаво

няма никой нагоре в гората
празно вътре ехо няма мечти
искаш всичко
искаш малко от точно това
нещо хубаво

ти не можеш късно е късно
няма вече
сноп самота
те притиска с усещане
за безкрайно изгубено
крайно минало

да удавиш в реката
в спокойни води
облаци мъртви пространства
нещо някъде там
нещо хубаво

24.08.

крехкото тяло [експлозия]

крехкото тяло
крехка представа за твоето тяло
празен екран
празен екран с обем
изпълнен цял цялостен пълен
вътре в мен- крехка представа
вътре в мен- буря
привидно спокойствие
зад стените на голямата къща
не знам нищо
нямам инфо нямам кинти
нямам приятели

крехкото тяло
крехка представа за твоето тяло
празен екран
ти си там
изпълнен цял цялостен пълен
вътре в мен- друга представа
вътре в мен- нищо
привидно спокойствие
импулс за разруха
самоотравяне
малката смърт

аз исках:
вечен кик и място на стената на славата
имам шестстотин рани
осем месеца три години
възпалени гещалти
искаш истина?
снощи сънувах сините кръгчета
искам от тях
искам сега винаги празен нелеп
въжета: въжета стягат моите
вътрешни органи
повръщам мечтите
не се извинявам на теб
ти си малка
взимам контрол илюзорен измамен
псевдо фейк неистински
разчупват разбиват разпада се
крехкото тяло
крехка представа за твоето тяло
ти се отделяш от мен
отделяш душата от тялото
тежко въже

аз вися силно на страшно въже
се люлея
вътре в мен- тази представа

[експлозия]

14.08.