мечтите ми стават спомени, дните ми са кръгове, тези мои очи са кървави облаци, а срещу мен е само горящо мълчание

мечтите ми стават спомени, дните ми са кръгове, тези мои очи са ранени кървави облаци, а срещу мен има само мълчание.
тръгвам си сам по пътеката, през мен преминават видения, малки отломки от минало, но твърде заети със себе си.
прибирам се малък в черупката, по пътя опитвам престорено добро настроение
обаче даже няма пред кой да се преструвам, направо е смешно.
всичко е толкова мръсно и просто, че направо ми се повръща от лицемерие.
просто, някаква извратена гавра, ирония,
и хоп!
аз вече нямам усмивка в себе си

(защо не сме като амебите, мравките, милите? все по-свирепо боли, това е мръсната истина.)