Wednesday, May 14, 2008

писмо

Ж.,

колко често ти се случва да се заровиш назад в мислите и спомените си като в прашните тетрадки от детството, когато нещата изглеждаха обещаващо и истинско и имаше смисъл да се доказваш, макар и само пред себе си. Нишката, която се затяга все повече около мен и ме задушава, със сигурност води началото си от някоя от тези стари и мили тетрадки, грижливо изписани със стихове и сънища, спомени, все думи със “С”, като “смърт”. Смъртта ни разделя, подрежда ни в изрядни линийки и колонки, като грижливо подредените линийки по изтъркана кутйка от диск или като оразмерените до запетайката новинарски колонки във вестника.
Ще ти призная, че ми лиспват цигарите в прашните канапета на втория етаж в редакцията следобед, когато слънцето се стичаше на мързеливи поточета през скърцащите метални щори. После: припряното прехвърляне на чантата през рамо (взимам си един-два вестника, писалката и бележниците) и напред към по-добрия ни живот. Питие в БГ бара, а преди това половин трева на тихата уличка зад училището.
Не ми липсва конкретно това, разбираш ли, а по-скоро изгубеното вече чувство, че нещо се случва с мен и утре има смисъл. Дните ми се влачат и хората ме сочат с пръст, защото се губя.
Аз се предадох и изгубих много по пътя си и съм сигурен, че сега ми се сърдиш мъничко, защото аз ти дадох друго обещание в онзи мръсен февруарски ден. Изпуснах много възможности за хубави дни и мисли, за което съм си виновен сам. Изтеглих само една късметлийска карта от оръфаното тесте на съдбата в този шибан период. Едно момиче. Ще я харесаш.
Сънувах, че съм птица с болни крила, която никога не е летяла. Събудих се в лошо настроение, което можех да оправя само ако изместя мислите си на друго място. За мен сега това място е само болка и то ме вкарва в порочен кръг от отчаяние.
Пиша ти не за да се оправдая за поведението си, а защото ми липсва да споделя мислите си за теб с правилния човек.
А този човек си само ти.
Пази ми място до теб там някъде. Може да се видим много скоро.

Гледаш ме, черно-бяла,
по-млада от колкото те помня.
Скърбящи, крещящи, кървави мисли от сън,
сам навън.
Мръсен кучи студ през май, вътре в мен
и пълен празен кръг назад във времето.

И.


май 2008

2 comments:

Blue Crystal Storm said...

никъде няма да ходиш!

like a loop of the last eight frames of film said...

да имаше на всекиго дарено по едно момиче, едно осмисляне