писмо

Ж.,

колко често ти се случва да се заровиш назад в мислите и спомените си като в прашните тетрадки от детството, когато нещата изглеждаха обещаващо и истинско и имаше смисъл да се доказваш, макар и само пред себе си. Нишката, която се затяга все повече около мен и ме задушава, със сигурност води началото си от някоя от тези стари и мили тетрадки, грижливо изписани със стихове и сънища, спомени, все думи със “С”, като “смърт”. Смъртта ни разделя, подрежда ни в изрядни линийки и колонки, като грижливо подредените линийки по изтъркана кутйка от диск или като оразмерените до запетайката новинарски колонки във вестника.
Ще ти призная, че ми лиспват цигарите в прашните канапета на втория етаж в редакцията следобед, когато слънцето се стичаше на мързеливи поточета през скърцащите метални щори. После: припряното прехвърляне на чантата през рамо (взимам си един-два вестника, писалката и бележниците) и напред към по-добрия ни живот. Питие в БГ бара, а преди това половин трева на тихата уличка зад училището.
Не ми липсва конкретно това, разбираш ли, а по-скоро изгубеното вече чувство, че нещо се случва с мен и утре има смисъл. Дните ми се влачат и хората ме сочат с пръст, защото се губя.
Аз се предадох и изгубих много по пътя си и съм сигурен, че сега ми се сърдиш мъничко, защото аз ти дадох друго обещание в онзи мръсен февруарски ден. Изпуснах много възможности за хубави дни и мисли, за което съм си виновен сам. Изтеглих само една късметлийска карта от оръфаното тесте на съдбата в този шибан период. Едно момиче. Ще я харесаш.
Сънувах, че съм птица с болни крила, която никога не е летяла. Събудих се в лошо настроение, което можех да оправя само ако изместя мислите си на друго място. За мен сега това място е само болка и то ме вкарва в порочен кръг от отчаяние.
Пиша ти не за да се оправдая за поведението си, а защото ми липсва да споделя мислите си за теб с правилния човек.
А този човек си само ти.
Пази ми място до теб там някъде. Може да се видим много скоро.

Гледаш ме, черно-бяла,
по-млада от колкото те помня.
Скърбящи, крещящи, кървави мисли от сън,
сам навън.
Мръсен кучи студ през май, вътре в мен
и пълен празен кръг назад във времето.

И.


май 2008

Насън

на Дива

сънена улица
синьо смирение
някак уютно е отвътре навън
дишаш във мене
и е мило
и хубаво
както е мило
и синьо
насън

тихо е сутрин
в леглото ни сънено
тихо е вечер
в дървото отвън
между дланите нежни
вътре в мене остава
малка топла усмивка
насън

3 май 2008

Скръб / Кръстопът

Болезнено бяло е цветът на скръбта ми
по отминало време.

Тъжно.
А някога,
(вече изглежда много отдавна)
дните бяха красиви,
дните бяха светли, зелени,
а сега всичко е минало
и да мислиш е
бреме.

Нежно лилаво е цветът на любовта ми.

Май само тя ми остана
в края на този път.
Някога търсех
и дори
понякога
срещах
красиви хора;
всичко беше едно обещаващо,
обещаваше нещо красиво.
А сега
чувствата плъзгат безименен пръст
по ръба на бръснач.
Сноп съмнения.
Скръб.
Кръстопът.

Примка,
която се стяга при всяко дихание.
Да спра да дишам-
вече само мечтание.
Скръб.
Кръстопът.

14 май 2008

***

Черен, мръсен валс са ми мислите:
раз,
два,
три.
Вятър на тихата улица,
моята улица.
Тихо!

Вените ми са пътища,
реки, разклонения.
В тях пускам корабчета
с малки морячета.
Без капитан.
Само навътре
от черепа
имам власт.

Тихо!

Едно.
Две.
Три.

Тайна.

3 май 2008

АБВ

А

Аз съм глава, пулсираща от болка.
Апатичен съм пред себе си и другите.
Абсолютно бяло грее вътре в мен,
а очите ми- те просто са предатели.
Ако все още искаш да погледнеш в моя личен
Ад:
артисти, окачени по дърветата,
абсурдно подредени думи,
алабастър като в оргия по Бъроуз,
антична и
абсурдна
алегория...
Аз съм
Аз.
А ти си...


Б

Безжизнена поема
бавно разлива тялото си в този празен файл.
Безумно много грешки, една зад друга, ме държат
безкрайно
буден.
Боли.
Болят очите, мислите.
Бръмчи радио на празна станция:
бял шум
без смисъл.
Бягам.


В

Вържи ме за леглото и избягай.
Вътре в мен е призрачно и гадно.
Върни ме във годините с прераждане,
върни ми детството с усмивките.
Вълнува ме едничко настоящето- черни
вълци тичат през полетата.
Вярваш ли, че някога бях друг? Не? Не
вярваш ли? Добре...
Върви напред,
виновен съм.


11 май 2008

Drug следобед

Светъл петък през май, мързеливо следобедно слънчице си проправя път между ръбовете на кооперациите в Стрелбище. Последните часове слънце за деня бяха събрали майчета и дечица в малката площадка пред детските ясли. Това е площадката с дървените влакчета, които не помръдват, новата люлка от текстолит, която бригада черни хора с оранжеви и сини гащеризони поставиха миналата седмица, площадката с шарените- сини, червени, жълти, зелени- огради. В края две от парчетата на оградата бяха странно деформирани. Оградите са от по-отдавна и познават повече история. Една Дачия 1310 (3:45 am, 19- годишен неправоспособен герой-ентусиаст (Добри) плюс две мацки първи курс “Българска филология”, две водки от литър на задната седалка, ключовете- задигнати от бащата предния ден; за всеобщо щастие- никаква полиция и други последици) влетя в градинката и ги смаза. Заприличаха на стария ми касетофон, стопен от лявата страна от зла електрическа печка; боята се олющи на едри люспи и оградките загубиха форма или придобиха нова такава- зависи от коя страна гледаш тази изконна полупразна-полупълна чаша.
На стълбичките зад детската градина стоим аз, Хахо и две наполовина изпити бири, пушим ръчно свити цигарки и повече мълчим. Оттук мога да виждам смачканите огради. Знам историята им, защото го знам и ентусиаста с Дачията. Самата кола, гордост на френско-румънската инженерна мисъл, е две преки надолу, а калникът и също прилича на стопения ми касетофон. Даже и цветът е същия- едно такова бозаво светлосиньо.
- Баща му на Добри му насинил окото заради тая простотия- казвам на Хахо и кимам към оградките. По погледа му отчитам времето, за което смила инфото, което му поднасям, думите ми навлизат постепенно в главата му, очакване... и искра между мудните му синапси... разбра ме! Кима неопределено. Хахо е станал в един на обяд, има “късен” ден. От месец и нещо Хаховица (Мариана) е в Стокхолм да се занимава с някакви хореографии, а това май не му понася добре. Горе долу от същото време той се занимава предимно с изпушването на половин кило собствена продукция набрана някъде по софийските села и грижливо складирана из цялата му стая в торбички от “Фантастико” и две кутии от обувки. Покрай реколтата и земеделието като цяло Хахо и тъповатото му съседче Храбър (ебаси името, а?!) за малко да се сринат дружно от масиран мозъчен кръвоизлив плюс инфаркт след като две пътни ченгета ги спрели с Фиатчето да им правят рутинна проверка някъде след Локорско. Проверката наистина се оказала рутинна и само си гледали книжките и застраховките, любезни били, обаче за Хахо и тъпия Храбър това минаваше за приключението на сезона. Еми да- при друго стечение на обстоятелствата и с количествата в багажника и под седалките двамата сега щяха да блъскат главички в стените я на Г.М-то, я на Развигор. Крими драма.
- Мецни де, копеле!-настоявам.
Между две глътки от топлата бира Хахо извръща ба-авно глава към мен и ме дарява с един от “онези” погледи с повдигане на вежда. Хвърлям си фаса и мудно се надигам след него. Той живее отсреща- на третия етаж, блок 21. От седмица и нещо аз съм безучастен свидетел на нещо средно между депресия и пълен отказ за вербална комуникация от страна на Хахо, хаотично подкрепяна с въпросния дивак, бири и други произволни комбинации.
В тях е мрачен хаос зад мръсни завеси, които спират хубавото слънчице и аз вече съжалявам, че съм се навил да се качваме и пак за да си тормозим дробчетата със земеделските му издънки. Минавам през кухнята от която се влиза в стаята на Хахо и пътьом си взимам две хапчета Кофергамин от малката кутийка до майкроуейва. За тонус. Тези са от запаса на великата балерина Хаховица- нея я мъчат всички главоболия и мигрени в Софийски окръг; абе- милата!
В тъмното запердено царство на моя приятел звучи нещо на “Баба Зула”, а на малкото телевизорче вървят комедийки- “Реймънд” или нещо от репертоара.
- Човече, скапваш си клетките от депресия, заради Марианка ли си издухал такова серийно, ебаси?! Не се коси...
Аз правя поредния от напразните ми опити за разчупране на ледовете в общуването, а Хахо разчупва една тъмнокафява глава.
- Тая не е от нашите, мен, ъ-ъ... Храбърко я донесе от... Дружба сити май.
О-о! чудо- езикът му не се е сраснал с небцето! Чувам щракване на запалка.

............................................................................................
- Ооо, Аллах е велик!- тръшвам се назад в малкото диванче пред телевизора на Хахо. От Дружба или Младост- тази кафява злоба е висок процент.
- Копеле, Мариана ми писала мейлче оня ден, знаеш ли?- проплаква той сред кълбо дим, което почти скрива русолявата му физиономия. Значи това му е трябвало за да се разговори- четири дръпки!
- Откъде да знам?!- пращя от любезност.
- Брат, не мога да разбера за какво става така, и ми е адски трудно да превключа на нейната вълна, разбираш ли? Мейла е четири хиляди и петстотин знака и е само, ама само за модерен балет!
- Ъъ... баси- категоричен съм аз.
- Не, майната му на това, брат, знаеш ли... накрая ми е написала “сърдечни поздрави”, разбираш ли... е това ме закопава няк’во.
Не, не разбирам посоката на мисълта му, не разбирам терзанията на бедния Хахо, но по тона му усещам, че за пореден път е готов да оправдае прякора си, сега- заради сърдечни терзания.
Главата ми плува на половин сантиметър от тялото. Милия Хахо... оф.
Другарче или не, усещам, че и този път няма да мога му помогна кой знае колко. Абе, някой ден може и това да стане. Някой друг следобед.

SHELLAC

една сбъдната мечта.

Плуват

Изтъкан от съмнения, все по-тъжно и тежко,
чакам на ъгъла (клетки пълни със смърт)
да дойде човека,
ах! да дойде човека,
пък после ще мисля (като последения път).

Драскам чертичка за всяко пропадане,
броя черните дни в моя черен живот.
Много силно горчи и смърди на отрова
и изобщо не струва тоя вселенски компот.

Във него плуват мечти и парчета
от нечии желания, ферментирала плът.
А през буркана аз гледам невесело
треперещи сенки на сив кръстопът.

Мечтите се мерят на капки, деления
а всъщност делят ни безумни съдби.
Всеки е сам, сам със свойте съмнения
и всеки си мисли “само мен ме боли”.

В твърде ранната сутрин на всяко болно събуждане
аз лежа във агония в моя креват,
правя си сметките, кървави сметки
и бавно прозирам, че светът е квадрат

в който сме впримчени като мушици от паяка.
Черните дни на обратно вървят,
а в буркана-живот плуват мечти и парчета
от нечии желания, ферментирала плът

14 май 2008