* * *

Ние сме хора
с имена и адреси,
градски прашинки,
въздух пълен с тъга.
Търкаляме мудно
дните нанякъде
със смешни въпроси
Накъде? Докога?

заглавие

Пусни ми съобщение в кутията...
Тя е малка и е с форма на сърце.
Грозни локви в дупките пред блока ми.
Студено е под тежкото небе.

Безкрайна

Безкрайна, ти вече нямаш поглед
над моето кафе
и моята цигара
сутрин.
Шоколад.
Ти помниш ли
когато сутрин сън деляхме
и този сън бе наш
и вече никой
никой друг го няма.
Аз виждам пак прозореца
(понякога)
от който гледах с теб надолу,
надолу гледахме и двамата,
но кой пропадна
в бездната?
Под себе си.
А навика ме буди от съня ми.
Аз никога не бях това,
което трябваше
Разхождам старите си мартенси
по София.
И питам (тихо):
самотно ли е празното, Безкрайна?
Самотни ли са липсата и вакуума?
Изпразнени от смисъл са идеите,
когато идват след разпадане.
Аз ще се върна тази вечер в къщи,
ще прехвърля малко думи, файлове,
ще застана с камера пред огледалото
ще си открадна образа
(дали ще има светлина?)
и ще заспя за дълго,
за да ме забравиш целия.
Когато стана нито аз, ни другите
ще помним за проклетото си минало.
Ще си измия зъбите,
завързвам си обувките
... десета дупка.
Улица.
Здравей, Безкрайна,
драго ми е...

deranged v. 0,1

Блок 21

х х х

Хa-ха, ей, пишлеменце,
събудих се с претенциозната ти книга.
Абе, просто я взех от Ицо тогава,
когато бях също и бая напушен.
Всъщност ти си ми симпатичен
откакто тя ми раказа онази случка
как просто си я изнудил да дойде у вас
и после си я чукал.

Уж си бил болен.

Аз също съм я чукал,
но това не е поезия.

Ти си ми още приятен,
защото те ядох на закуска,
помпах си самочувствието
на хедлайнер долу в Шипката.
Ти беше повече от смешен,
онази на първия ред беше майка ти.
Ти се пудреше на дребно,
а аз – рокстар пълен с конфидънс.
Завиждам ти, чисто професионално,
а сигурно и кълве с тази визия.
Това не значи, че няма да те почна,
защото аз, а не ти, съм Чинаски.
Не съм обграден от уейвъри,
затова понякога забравям, че пиша.
А аз си пиша готино
и даже слагам запетаите.
И което ме дразни - дразни ме,
защото след малко съм на работа,
а ти ще станеш към 12
и ще блогнеш просто за кеф.

25.10.2006

цигари

Тръпчив е вкусът на цигарите
Горна Джумая
по небцето,
но по - ми е гадно, че слушаш и гледаш,
а не разбираш.

А пък на теб кой ти е казал, куче,
че ти си дарен със истина,
че ти си с на господ шлифера,
абе- в голямото доброутро.

Кой те е лъгал навремето,
че има смисъл да шествате
и да се тествате
по паветата и по площадите.

Какъв си ти да съдиш
по това, което виждаш,
а ти виждаш к**а ми
защото си твърде ниско.

В деня, когато ти качиш левъла,
аз ще се гръмна на булеварда;
и ти все пак ще натрупаш
позитивен рейтинг по медиите.

Вземи си една от моите
и ме слушай като ти приказвам.
Аз не пея на вятъра
и вятъра не ми пее на мене.
Само ме дразни през зимата,
когато съм си заебал качулката.

За тия годинки батенце
изпуших сума ти цигарки.
И след всяка една една визия
изплуваше и ми беше едно нереално.

Така, че... не ми говори ти на мене
за истина,
защото ще си говориш без мене.

25.10.2006

Границата по памет

Наскоро видях северната ни граница по нов начин. Като ярка крива от неон, закачена на стена в старата баня в Пловдив*. Направи ми силно впечатление тълкуването на границата като такава. Какво всъщност е границата? Скулптура, експонат, изложен за да напомня за собствената си преходност. Една проста черта по брега на реката, която отделя “нас” от “другите”, България от Румъния. Линия, която осигурява личното ни пространство? Рамка, която ни пази да не се размием в морето от култури и хора, или пречка, която ни спира да бъдем част от света? Или стена, която ни пречи да общуваме със съседите?

В Града на тепетата български и румънски артисти и художници се обединиха около идеята за общата граница в контекста на предстоящото приемане на двете страни в голямото европейско семейство. ЕС като такъв до голяма степен ще промени представите ни за границите. След 1 януари вратите на Европа малко или много ще се отворят и за нас, “бедните роднини”. Независимо колко ги е шубе британците и другите консервативни “стари европейци”. За българите и румънците съюзът е надежда за отхлабване на примката на недоверието и изолацията, зелена светлина по пътя към по-добрия живот и по-високия стандарт, свободата и предизвикателството да си част от голямото семейство. За “старите европейци” присъединяването ни по-скоро е поток от съмнителни мургави балканци, които могат само да точат кредитни карти и да джебчийстват по улиците. Неоновата граница в пловдивската баня за мен е по-силна от всички силни думи за евроинтеграция досега. Един символ, който дава храна за разсъждение и нужда от оценка. Нали именно творците са тези, които първи преодоляват границите на ежедневното мислене, за да покажат нови хоризонти. Много от хората седяха пред “скулптурата” и цъкаха с език - какво пък е това? Една част от тях по принцип е силно резервирана към напъните на т. нар. съвременно изкуство. Други пък ахкат и се прекланят, без много да му мислят, докато се наливат с шампанско по премиери и изложби. И без това авангардното и модерното е трудно за разбиране. Такова често е и мисленето за членството ни в Евросъюза. За някои е необходимо по презумпция, много много не го разбираме, ама щом трябва... Други не щат и да чуят за ЕС, защото са заети да пазят химерата на “националния суверенитет”- нещо, което също дълбоко не разбираме. Авангардното мислене на българските и румънските артисти изпревари официалното ни приемане в ЕС. Надбяга и страха на евроскептиците. В опита си да разберат понятието граница и да я преодолеят с езика на творбите си творците напипаха пусла на съюза - такъв, какъвто трябва да бъде. Едно приятелско сътрудничество и предизвикателство, което води до разбирането на нещо ново. А доколко изкуството им е огледало на живота? Имаме време да проверим сами след по малко от три месеца.

* Инсталацията на Правдолюб Иванов “Границата по памет” е част от изложбата “Общи граници” на български и румънски артисти в рамките на “Седмицата на съвременното изкуство” в Пловдив.

Ние, врабчетата (По Радичков)

"Можете да срещнете много мъдри врабци, стари стогодишни врабци още от времето на турското робство. Те не са много добри в летенето, но пък главите им са пълни с акъл, та за всичко могат да ви посъветват."
Йордан Радичков

София е особен град в началото на есента. Наелектризира се и полудява още след първия влак с прибиращи се "морски" в края на август. Ята от хора плъзват по улиците в шок от завръщането в офиса. И изглеждат също като типичните градски птички по тротоарите - лутащи се, леко объркани, но неизменна част от пейзажа. Всеки е "по задачи", вървим и си гледаме в краката, за да не се блъснем в другарчето в гигантската улична масовка. После се оглеждаме като подплашени врабчета пред магазините и по спирките. Наложени на мащабите на една София, мислите на всяко едно от нас, градските врабчета, изглеждат смешно малки. Но в главата на едно пиленце е тясно. Гледаме си личните два сантиметра обозримо пространство, пискаме и клатим смешно глави. А отгоре ни - един ужасяващо огромен свят.
В тролея гледам две врабчета на почетна възраст, с побеляла от мъдрост и житейски опит перушина. Със завидна бързина окупират близките две места и започват припряно да обсъждат важни обществени въпроси, много подходящи за убиване на времето. В случая тези две пиленца коментираха разпалено високите цени на билетите за градския транспорт. Те цените ги вдигнаха преди сума ти месеци, но явно никога не е късно да "теглиш една" по темата. От разпаленото им чуруликане всички пътници неволно разбират, че не е нормално, не е възможно, просто не е реалистично двете спирки с тролея да струват повече от един хляб. А един хляб не е шега работа - това са сума ти трохи. Отправят се "похвали" по адрес на един доста подробен списък отявлени "врагове на обществото" като кмета, президента, премиера... изобщо целият вселенски гняв изтича по посока на някакъв събирателен образ на пилците от политическата сцена. Неволно в главите на останалите пътуващи градски птички изниква образът на една охранена костюмирана гугутка, която граби с лакома човка от трохите на народа. Стори ми се странно, че въпреки бойките думи двамата тролейни събеседници чинно стискаха хартиените еквиваленти на половин кило бял хляб. Но ето те дупчели, защото не можело иначе. Явно да си купиш билет ти осигурява правото да роптаеш срещу цената. Също като разпространеното твърдение, че ако не гласуваш, нямаш право да си недоволен от властта. Нашите врабци чинно подават за таксуване своите хартиени 70 ст. И преди да слязат, ги смачкват и захвърлят под седалките.
И в това според тях няма нищо нередно. Лошото е, че ние, врабчетата, сме особена порода. Можем да си цвъкаме в своето гнездо, а срещу охранените гугутки и орли скачаме само така, наужким. С неразбираемото си пискливо чуруликане.

Благодарности на мислещите хора във форума.

Да пишеш директно във файла на деня

България
Новини
Хванаха убиеца на учителка по музика


Да пишеш директно във файла на деня, нямам цигари, нямам настроение. Вече така се задъхвам, че новото ми изглежда едно светло, светло, чисто, меко... старите познати ме смущават. Малкия е откровено луд и не, вече не е приятна творческа компания. А как възнамерявате да се държите след удара? Петнадесет години търчане по задника на някакви маргинали? Дали да не си осигуря малко свобода и начален тласък и да си бия камшика вляво някъде другата година. Да отброя две пълни завъртания и але-хоп! да се впусна в нещо по-мое и по-малко затормозяващо.
Мечти.
Ти знаеш ли, че аз си говоря така с теб и в главата ми се въртят най-невероятните неща. Ей така, никога не можеш да преположиш, че напрмер искам да спя с теб. Или че хич не искам.
Никога няма да разбереш. И това е смешно. И аз не знам. И аз няма да разбера дали ти си мислиш такива неща, или други, защото ние тракаме, тракаме, тракаме…
Хората ме смущават. Дали аз смущавам хората?
Оставете ме за секунда, лошо ми е, искам да сляза...
...искам ... да сляза...
*** снимка: foxe ***

абсолютното е черно и сладко

да, ние купихме от онези малки малки писма с неистини и се потопихме в малък вълнуващ потребителски филм. аз седя на земята в любимата ми стая. собственикът й тъкмо се е върнал отдалеч. безуспешно, както само той може да си позволи. в тази стая винаги е много вероятно липсите да отпаднат и да се измисли все нещо. а? аз я гледам и говоря протокол, колкото да оправдавам погледите си към хлътналите й бузи. и да я гледам в очите е все едно. всеки ден тя гледа настрани. не чувствам сила по време на този разговор. тя не обича хората, обича само своя малък прочит на нещата. само това, което тя вижда е истина, останалото боли. но тя е малка роза от далеч, и не съм 100% сигурен,че предава на моите градски ултра къси вълни. боли и спирането. падането от пиедестала на мислите. тя мрази да я спират. аз писах за нея във формата на разказ и тя вече живее в моите страници. за мен е интересно да наблюдавам своите малки персонажи. тя е впечатлена от мен, но не може да се вдъхнови, защото последният мак я е отнел. назад, назад в кафявите улици, тя е обгърната от пластмасовия комфорт на частната си победа. мъчно ми е, защото тя е слаба и сладка. аз наблюдавам дупето й докато тя се качва пред мен по стълбите. прилича ми на нещо познато. нещо бивше, но познато. докато някога тя беше моя аз харесвах точно това мършавеещо, нахално изпъкнало дупе. сега знам, че големят бял мак е моделирал нейното настояще, в това число и тялото й. тя е кафяво красива. явор каза, че светът е сънотворна мафия. заспивам на една ръка от входа. след пристъп на повръщане на стълбите тръгвам бавно на сладко пътешествие до едно легло, в което мога да потъна. до днес.

prayer to god

To the one true God above:
here is my prayer -
not the first you've heard, but the first I wrote.
(not the first, but the others were a long time ago).
There are two people here, and I want you to kill them.
Her - she can go quietly, by disease or a blow
to the base of her neck,
where her necklaces close,
where her garments come together,
where I used to lay my face...
That's where you oughta kill her,
in that particular place.
Him - just fucking kill him, I don't care if it hurts.
Yes I do, I want it to,
fucking kill him but first
make him cry like a woman,
(no particular woman),
let him hold out, hold back
(someone or other might come and fucking kill him).
Fucking kill him.
Kill him already, kill him.
Fucking kill him, fucking kill him,
Kill him already, kill him,
Just fucking kill him!

Мило дневниче,

ще ти накъсам страниците, ще ти раздера кориците, ще те запаля и ще те разхвърлям из стаята. Когато бях малък, много по-малък, пристъпвах към теб с емоция, равна само на тръпката от китарата. Ти ми пазеше мислите и идеите, а тя ми даваше да говоря на стените в стаята. Не те убивам защото те мразя-не! Просто малкото момче умря. Аз се намъкнах в тялото му и го мъчих. Боядисах му косата, после я отрязах. Завлякох го в стерилна стая и позволих да го татуират с преждевременна мъдрост. После му сложих обица на ухото- за да помни. Понеже имаше много за помнене му сложих още много обици. Някои от тези спомени-истини болят. Боляха и дупките по тялото. Раните, които сам си правих. Тялото се научи да понася удари, да удря, да напада, да се защитава, да бяга и да се крие. По последните няколко точки, разбира се, има още какво да учи. После тренирахме емоции. Научих устата да говори така, че да боли. Принудих ушите да чуят неща, които карат очите да плачат. Накарах краката да отидат там, където има и болка, и красота. Ръцете сами посегнаха към забранените плодове. Сега ти, мило дневниче, седиш тук, потънало в прах и караш този изрод, в който се превърнах, да плаче като малко дете. Момчето може да умре, а ти да останеш. Но искаш ли някой да чете за момчето, което е било малко и уплашено? Те ще използват теб, мило дневниче, както използваха мен.

_

Екран- безредие.
Витрина- истина.
Аз ходя в себе си,
начало: улица.
Вървиш, и всичко си -
неща, които ти ...
Аз виждам все зад мен,
и...губя образи.
Без път и дом кретен
ти праща поздрави.

малки пързалки, etc.

мда, сетих се пак за това място от foxe и даже наспамих една-две теми. беше много вълнуващо и може би все още някакви хора се вълнуват като пишат там. ако си много наблюдателен може би си забелязал, че първия пост тук са ми последните постове там. да, ние и мястото приключихме, магията свърши тихо и сега само воаьорствам от време на време. ето, вчера прочетох кълбето, защото така и така я чета. но освен някой, който мога да визуализирам, нямам други интереси, нямам нерви и желание да търся автора, който ще ме напълни. даже не съм сигурен искам ли да се 'пълня' с думите на някой at all. не, че няма тръпка, но нямам тaзи energy wave за търсене на новото. забелязах, че ми е трудно да обмислям дори само моите си идеи. затова, мерси-знам, че има много за виждане и чуване, но сега е време за soul rehab.
началото на седмицата ми е меко казано тъпо, определено. нормалният спад след малко въздух. не съм ти разказал? окей. prirucnik janga trovaca, wickeda и една малка пързалка, която ме гледаше настойчиво са ми сюжетния център, около който лавират мастика, наркотици и къщата на краси ченгето, в която се завличат малките пързалки. на сутринта - my head was dizzy, видях се да седя в легло с масур в ръка и мислите ми да прескачат...мануела...моника...михаела...е-ех, бегбеде и буковски и булгаков, да го ти го ***** на майка ти!!!
най-вероятният вариант е калина, даже ще си го запиша, защото е много смешно. другото смешно е, че започна да ми харесва ей така да не съм затормозен от определен набор задръжки в главата.
другите бонуси са макропръстени на М42-много отиват на К-хилядарката + хелиос 44, дърт ленинград 4 в незнайно-дали-работещо състояние. четох много соц книги, най-добрата от които 'съвременната българска девойка'-шаш и panic.
не можахме да отлепим в неделя и никола сготви пиле и картофи на фурна + домашна ракия, цигари 'лодка' и бири. (браво никола!) на сутринта drive like се събуди, изтропа се на долния етаж, изпуши цигара каше и дръпна към стопа. при циганската махала с причудливото заглавие 'чепраза' (дано не се бъркам) ми спря една корсичка със софийска регистрация. пилотът иван успя да ми обясни сделката на 'осиновения циганин костов' за балкан, пилотите, гад зееви, социализма и другарството между хората, което никога няма да бъде възстановено в тази god forgotten кочина, която е страната в момента. пилотът иван си купи буркан мед от с. гинци, което беше свежо. искаше ми се да пусне малко музика и да трае до софия, но той искаше да ми говори за соц-а и бга балкан повече от всичко. в крайна сметка реших, че е забавен събеседник (в комбинация с директния стоп, който ме уреждаше идеално за да се домъкна навреме в редакцията. определено фен на изразяването в монолог. уви, аз съм твърде добре трениран слушател. инфото и образът следва да се появят все някъде.
блог-гаджето на ким явно не е отвърнало на чувствата й и тя е Del поста. лицето от снимката се издирва, не пише и в своето си пространство. чакаме продължение, тигри!!!
btw - до проекто инженера: снощи в просъница получих 'съобщението'. имай предвид, че съм го прочел и чакам инструкции на Я.
лек ден!

вторник

2222222222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222
222222222222222222222222222
22222222222222222222222222
22222222222222222222222222
222222222222222222222222222
22222222222222222222222222
2222222222222222222222222
222222222222222222222222
22222222222222222222222
2222222222222222222222
222222222222222222222222222
222222222222222222222222222
222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222
222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222
22222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222222
2222222222222222222222222222222222

софия град

София град е енергиен вампир, който смуче от хората. Може да звучи еретично, но София е мащеха на децата си, а чуждите направo ги изяжда. Някои идват сами с цел да се включат в capital career network v.5,6 и цената е депресия.exe. София е най-гадна към тях и ги дарява с urban sickness. Те мрънкат, бягат и се крият по села и паланки. Понякога заразяват и мен.

списък за наритване

да го турим на тъпите чичаци, които ме нападат. да, ти, куха дърта лейко! знаеш ли защо? защото нямаш живот. но знаеш ли какво друго? (естествено, че не знаеш, нищо, че по презумпция знаеш всичко.) няма лоша реклама, и drive like е четен. ще се блъскам всеки ден, а понякога и нощ, за да достигна там, накъдето съм се запътил и ти, куха лейко, ще си далеч зад мен. нищо, че на предишната отсечка си ми подложил крак и си плюл на мене. на drive like му дреме на средния с пришка.
да го турим и на тъпите ми връстници, които ме нападат. защото не са по-различни от чичаците. да се махат тия, дето по-отворените от мен им казват хейтъри. защото и аз имам хейт в главата, обаче не ти пълня пространството със себе си. нали, куха лейко? но не. ти държиш да ми кажеш, че съм протеже и нещата са нагласени. разбирам те! и аз се чувствам така, но за разлика от дъртия ти мързелив гъз аз знам малко повече. не защото имам по-голяма цифра в началото на ЕГН-то, а защото аз бях там, докато ти си ме 'хранил' зад някоя безопасна клавиатура.
знаете ли, мили другари, всички вие, които с усмивка влизате в тази малка черничка страница, какво ми се случи неотдавна. добих си персонален трол, също като сълидер. само, че моя дойде на Я. моят мил малък <_Opium_> за масите. (да, батка, досетлив си, да ти го турим и на тебе.) поиска любезен request, след което ме четкаше заради КПД-0 и настоящата ми работа. много мили приказки, и това около седмица. много питаше, но така са те 'феновете'. после копелето започна да вкарва провокации, след това директни нападки (пак в стил 'кой те уреди, боклук, как аз не съм на твое място, хем съм по-голям от теб'.) естествено, че попадна в игнор листа, не се шегувай, да не съм си намерил нервите на пред нас, ебаси. след няколко неуспешни опита човека се извини, каза, че вече не му се занимава с мен и (тука вече става hi tech) потъна в бездната на тоталния игнор от Я-то.
прелъстена и изоставена, ах недей. тъпото е, че тези хора идват, изливат помия, и си тръгват. всички са така. включително тези, които харесвам и дори понякога чукам, да! и за петоъгълника бих ти казал, но на лични, защото все пак тука си е доста публично, а аз се пазя. и там доста народ си изля фекалните мисли, защото не може сам да живее със своите probably?! но драмата не е в това, драги слушателю. драмата даже не е моя, щото drive like скоро чуква 22, нищо, че се чувства на 122. и е малка електролешникотрошачка и няма да се замисли да ти строши и твоите лешничета ако си много отворен и му лазиш по личното пространство. ъндастен' ми?
сега, за да завършим първия, така...по-нервен пост в drive like, бих искал да зарадвам приятели, доброжелатели и останалите откровени путки наоколо, че момчето е добре, макар и малко уморено (не съм излизал в отпуска още). момчето си пише .док файловете, снима с К-хилядарката, свири с КПД-0 и новите парчета се получават добре. доста добре даже. и тони мечкова ми е написала ебаси якия хороскоп днес, което ме кара да се радвам още повече.
в този ред на мисли, да го турим и на който пропуснах в този поетичен откъс, разкриващ крехката ми и ранима младежка душеност.

малка лисичка

срещнах малка лисичка в парка, един приятел я доведе. когато стигнах на мястото на срещата него го нямаше, но лисичка беше там. потърках крак насам-натам, после седнах срещу нея да й се полюбувам. тя отвори малка уста и каза, че съм пратен, а синия герой от анимационните филми е за бира. после той дойде. аз бях полупиян от джин и тоник и след random yadda dadda синият герой се измъкна, май се разсърди, или вече с лисичка явно фамилиарничехме. прибрах лисичка в малката си комуналка. лисичка има блог и пише в не-проза. лисичка има малки крачета. лисичка си връзва потнчието с ластик отзад, защото ще и увисне под малките зърна. и вика. много сладко вика. лисичка не е от голямата гора, което я прави още по-сладка лисичка. целувка за лисичка.
а аз си изгорих средния пръст с цигара и сега мога да покажа среден пръст с пришка на целия свят.
и, докато не съм забравил- среден с пришка за целия форум на новинар, който отсега поздравявам с новата си снимка в анализи и коментари. чакам включване от ирта за оценка на (редакцията на) текста.

празмисли и красти

саундтрак: trencher/loi loi split
място: дом, в който твърде много неща ме карат да не се чувствам у дома си.
поредпоследна цигара old holborn, слим филтър swan- последните вкусови асоциации от атина.
стефан каза:

s_Z (02:48 PM) :
-4.Tinq, mai tochno tiq hora ni vkarvat v tinqta, i ni durjat za da ne izpluvame.

-5.Ako produljvata da se pravqt bezmisleni partyta na koito se puska OT PULE MLEKO, je zatupeete suvsem. Zatova i strana ot partyta i tazi sfera ot "hora" ...

Anatema

чудя се, защо на хората носители на някакво послание, не може да им е комфортно в обстановка на съществуващото 'статукво' (признавам, тази дума я научих в парламента). защо трябва да се самоизсират върху огледалото за да изкажат мнение. хората-носители са като деца, те са раними и реват като им се изплюеш в пясъчника, който старателно са ограждали с камъчета. и стефан не може да надмогне персоналната си лудница и да се изолира абсолютно от кочината, която го дразни. аз се намирам в подобна ситуация. чрез анализ на неговото поведение успявам сравнително точно да поставя диагноза на цяло едно поколение празни кратуни, сред които между един и двама човека се опитват да изкажат идея или да създадат усещане. като на пърформънса на raison d'etre. черни гарвани навсякъде, човекът почна да пуска музика и визия, а ония тъпи п***и си говорят за 'едни страшни ботуши на платформи, братле'. щеше ми се да им изшия по един терапевтичен шамар.
и стефан, на който тези неща са му доста по-навътре, страда и се дразни доста. подобно нещо изпитвах при 'разпадането' на пънкарската група преди около 6 години. беше ме яд на 'новите звезди', на малолетните пичкорляци от 'design crew'. сега ми е през тръбата, някакси се самонадживях. затова и се чувствам на 150 години и понякога ме сърби езика да давам съвети. беше ми кофти да давам рецепти на антони когато беше закъсал с момичето му. защото си обяснявах историята с тайна и я препроектирах върху него и неговата ловлетър. беше ми неудобно, защото антони е не по-малко 'пич' от мен. наречи го мъжкарска солидарност, но той наистина е 'кадър'. и ме беше яд седмица две селд това, когато ми изповяда по Я-то, че съм бил прав на 100 %. бях проследил развитието на историята само чрез личния си опит. това трябва да е някаква преждевременна мъдрост, чието присъствие не ми се нрави, защото е безумно да държиш мъдрост в 21-годишното си тяло. в него трябва да държиш бунт и откривателска тръпка, а не смърдяща на нафталин, солена като сълзи, грапава като бачкаторски мазол мъдрост. малко хора могат да го приемат, както и аз не мога. затова на стефан не мога да се сърдя, че не отваря главата да му налея с фунията това, което вече знам. затова млъкнах.
---------------------------------------
след седмица, месец, година-две пак ще си говориме по темата.
дотогава ми викайте нострадамус.

swindler surprise

на първи юни бях на ден на отворените врати в база Безмер до Ямбоооооу!!! весели чавенца и Су-25-ици в небето. от атлантическия клуб раздадоха тебешири и пъзели за да могат малките кретени да се занимават. неписано правило- 1 юни без томбола-викторина с безумно тъпи награди не може! резултатът: 7 пъзела им бяха откраднати, децата наредиха останалите по-бързо от родителите си и така. вечерта бях супер уморен, но все пак пушихме мороко до вкаменяване на изпращането на Алазне Маркаида Лабуру.
но става дума за друго. и то е днес, когато си празнувам деня на детето със закъснител. като част от разбирка с ирта си самоподарих едно шоколадово яйце. изникнаха ми някакви пост соц асоциации, когато маминия касетофон SHARP все още беше на почитание в квартала, когато всички от класа имаха еднакви раници "адвенчър" и кутии за моливи в 'женски' и 'мъжки' вариант. мъжките с мотор, женските- с Барби. и си го отворих с детски ентусиазъм. да, ама играчката ме вкара в 21 век с два шамара. даже не мога да я обясня. почувствах се направо измамен, ебаси. то е нещо като остров с един червен червен рак, на острова има нещо като дърво от две части, а най-отгоре има кошница с някакъв пич в нея. цялата крайно нестабилна комбинация като я движиш по масата се клати като нашмъркан пич на електробуги парти.
добра идея, ирта. . .
само дето малко се натъжих.

P.S. сега проклетата чекия събира прах набюрото в редакцията и ме разсмива всеки път когато я видя заедно с механичната гъсеница на жасмина, която обаче е от лъки бой.

Maria del Pilar Aguado

това е нейното име. тя е красива и е испанка. вече от осем часа не е тук. снощи бях с нея. прегърнах я за единствен, пръв и последен път, перфектните и гърди се допряха до мен. не знам дали аз съм се допрял до нея и дали е усетила, но потенциал това да се е случило, макар и неволно, имаше. усамотих се с нея гледайки я, въпреки, че многонационалната ни компания се беше разляла по цялата къща, под, килим, стол и маса. но аз гледах в нея, леко отклонявайки погледа си, когато тя го засича. девет дни там, и седмица тук. в събота с двойна тръпка се затичах по подземни нелегални задачи за да видя блесналите й големи големи кафяви очи.
в мига в който я видях разбрах, че няма да я притежавам. дори за час, колкото да намачкаме чаршафите вместо сиеста. но пак си я взех, така, в очите ми.
по тъмно, час-два след като взех голямата картина, която Алазне ми подари и се качих при едни разговорлив таксист, тя сънена си е взела голямата раница, обула е малките си сандали на малките си перфектно съразмерни стъпала с поизтрит черен чак, усмихнала се е и е поиграла с пиърсинга на устната и... е, тръгнала си е, к'во. спал съм тогава.
утре си е във византийско, после в испанско.
дали ще усетиш музиката ми, малка красива Пили?
така както аз усетих теб.
две целувки.

************************************

Началото на седмицата е изнервящо, колегите ви не са на делова вълна и това ще ви дразни. Девите да избягват спорове. Даже да сте прави, ще влошите отношенията си с околните задълго. Моментът не е подходящ за нови начинания, нито да предлагате на шефовете мащабни промени в екипа. Днес скромно изпълнявайте обичайните си ангажименти и поддържайте едно общо по-дружелюбно настроение, където се появите.

днешният хороскоп не зарадва с напушеняческия съвет да не се отварям много днес- не го и правя. даже много умело се скривам под сенките на това и онова, без а мисля за последствията. проявих малка инициатива с лична насока, ако мога така да се изразъ да го е**! срещата от онзи, третия вид, ще се състои довечера на Септември. ше гледам да си взема ицу за компания и кураж:

blue_cartoon_hero(04:43 PM)
ina4e imam 1l dom rak
hurston (04:44 PM) :
11?
blue_cartoon_hero (04:44 PM) :
da be.. shte ni se. edin lityr
thurston (04:44 PM) :
ха ха ха

--------------------------------
гледам си негативите от атина. има яки снимки. все още в главата ми е хаос след това, бавно влизам в 'бързите дни'.
а сега ще отида до другата стая и като един същи гари незнам-кой от филмчето за утрешния вестник ще надникна в утрешния хороскоп. така де, да знам за каква помия се готвя.

Вагина на сън и после ме убиха

Сънувах, че съм на парти в апартамент в панелен квартал. Колежката ми В. тръгва към една врата и тогава виждам, че (от невъзможна гледна точка, по необясним начин, както само в сънищата може) вагината и наболите косъмчета наоколо се виждат абсолютно отчетливо, в детайли, като през лупа, а тя просто си ходи. Днес сутринта я засякох на едно безсмислено събитие във ВМА и после се прибирахме заедно със 72. През цялото време си мислях за това, което съм видял докато спя и се забавлявах невероятно. Тя е красива жена на 30, но никога не съм изпитвал интерес или дори минимално привличане към нея. Понякога мозъкът си прави необясними шеги с нас. Сега тя си разхожда вагината из редакцията, само че скрита под полата й. А на мен ми е забавно, защото пиша за това едва ли не пред очите й. Само дето тя си мисли, че пиша нещо друго. Продължението на съня беше, че ме застреляха както си седях в един фотьоил на същото апартаментско парти. Просто някакви мъже влязоха и ме застреляха. Кръвта ми попи по кафеникавата повърхност наоколо. Шибани гангстери.

Aristoteles Sq.

24 май 2006, Солун
за пръв път сядам са пиша, и то защото съм тъжен. след час или два си тръгвам за софия и към ежедневието, което познавам. исках да се влея безболезнено в него и да оставя само сладката тръпка от станалото. вместо това главата ме стяга и пак си мсиля за Нея, както преди година и два месеца. защо не можем да се насладим на чистото чувство за нещо ново без призраците на минала болка и радост да се събуждат. защо трябва да се въщам към нормалното си състояние, след като понякога, само понякога ни се иска да застинем в утробната поза на моментната красота и задоволство. така аз не мога да оценя истински това, което имам. заради малките водовъртежи в съзнанието, които засмукват големите събития на деня. защото утре, когато хвана такси от гарата в софия, ще бъда пак този иван, който тръгна оттам. малък & тъжен. като в края на това малко приключение. толкова различен от това, което ми се иска и толкова близо до това, което е до болка познато. а за теб, тайна, мога да кажа пак, че ми е мъчно, че си мисля за теб. още по-мъчно ми е, че няма да мога да разбера дали ти си се чувствала така . ever. когато видях buzzcocks си помислих за техния слоган wish i never loved you. изглежда не съм дорасъл да съм безчувствен, ***** **** ** ** **. *** ** **.
а сашето изглежда изпитва подобно тягостно усещане пред завръщане към ежедневието си, естествено пречупено през неговите чувства. въпреки своя СТРАХ аз трябва да погледна утрешния ден в редакцията през очите на смелия иван, да запаля цигара и да се поизпотя за да заслужа обратно способността да живея повече в настоящето, отколкото в миналото и да превърна малките си хаотични мисли в огън, който да изгори мръсотията и да остави само пепел под тежките ми кубинки. защото според чертичките по ръката ми трябва да живея дълго.

подпис

Steve Diggle exclusive

Днес се чувствам като гъз, боли ме корема, имам всичко на всичко 70 ст. и ми е отвратително уморено на тялото и мисленето. Но вчера! Всичко беше бързо и като в онези дни от миналата година, когато се чувствах жив във вестника, бях по-малък, работех повече и по-нахъсано, в по-динамична среда. Първо- дежурство по брой, скучно търсене на кратки новини. После Силвия (която най-много ме свързва със старите дни във вестника) ми възложи едно чело, вeрно тъпо, но все пак нещо за писане. Бързане и цигари, не беше зле. Междувременно разменям мейли с гръцките промоутъри за the Buzzcocks & Mudhoney, нали искам да ходя другата седмица на концертите им. И в единият от многото мейли- “абе така и така, мога да ти организирам phoner със Steve Diggle довечера”. К'во? Я пак?
Ебаси! А имам репетиция точно от 8, когато трябва да звъня на Стив във Франция. Вместо това звъня на Ленкиша за да му кажа за върховната новина. Той не отцепва за какво събитие става дума, но поне разбира, че ще закъснея. Едно бързо голямо уиски в редакцията, цигари, мисля някакви ужасно клиширани въпроси и все пак- Стив Дигъл, копеле! След като се срещнах face to face със Sonic Youth и UK Subs това е следващият ми по-сериозен допир с нещо, което обичам, а е далечно. Разгороврът ми е труден, защото се стремя да записвам (два диктофона, не е шега работа), а непрекъснато трябва да натискам едно копче на телефона, което кара Стив да се чува гъгнещо в цялата стая. Все едно, човекът е пълен пич, всичко му е fuck и you know, забавно е. Седя като тулуп и си лафя небрежно с пънк легенда по телефона. Кажи, че не съм пич.
Въпросът е, че трябва да намеря назаем неприлично много кинти за да си финансирам trip-a до Атина за да гледам тези прекрасни дъртаци на живо и да се заредя с енергия, както миналата година по това време.
Когато си беше е**ло майката, но това е по скоро от предния пост.
Ever Fallen In Love?

Първи клас, втори срок

Когато те видях онази вечер на партито не издържах и си тръгнах. Пак се случи същото, дали го очаквах? Откакто те видях онази вечер те сънувах няколко пъти по различен начин. Сънувах, че те чукам, сънувам че чукам други момичета, които пак са ти. Сънувах, че изпитвам ужас от присъствието ти зад кадър, сънувам, че съм назад във времето и се чувствам жив. Страх ме е от теб. Мисля си за теб, но няма да ти напиша един ред в прав текст затова. Трябваха ми повече от три години плюс една за да разбера, че ти няма да ме слушаш, защото си на самостоятелно ниво, което не търпи намеса и съучастие. Тогава какво правиш още в съня ми? Иначе аз разбирам, с не много голяма охота, че може да се окаже така, че да те обичам, хм, вечно? Знам, че една дума може да ме накара да се върна още толкова години назад и да забравя. Може би ми правиш услуга като не ме обичаш.

Сталкер (1 май)

Химия, ботаника, смесване на течности със синкав дим, дум! и пукане като в специалните лабове, престилки и само-една-капка-и-си-умрел положения. И това трябва да описва крехката механика на това, че човекът А движи и джитка и разцъква нагоре-надолу, на стоп, на каданс. Или на наркотици. Както си избере, впрочем. Значи, халца е: медийно изкривеното ми съзнание повърна серия от сънища и оплиска цялата ми мозъчна кора с картини на изоставени след ядрен инцидент градове, без да се чувствам вътрешно свързан с инцидента. (Направи ми впечатление, че веднъж Ирта спомена Чернобил като причина за това или онова около четири пъти за две бири време.) Сънувам градове призраци и ми действа много приятно. Започна да ми се иска да отида в този Припят, да се попека на няколкостотин от определените мерни единици радиация и да се уплаша от тишината. Да освободя пространство около себе си и просто да походя. Сталкерска работа. Прииска ми се да ударя шамар на реалността и да отида в празното си училище. Там, където Оги Радев настървено ни обясняваше в 10-ти клас, че “социалното животно” било грешка в превода. Било в смисъл, че човек е “неразривно свързан с полиса си”. И на Оги искам да му бия един шамар.
Онази сутрин се събудих леко мотан от пиенето, секса и наркотиците на отвратително тесния, мръсен, напикан от котарака Киро таван на Човека от Лозенец. От този таван явно половината Лозенец има ключ. Дори една доста неприятна (имаш-ли-екстри-братле) двойка нема-нема и го “скуотват” когато Човека се е затрещял някъде на по-чисто. Е, дойде и редът на Малкия Иванчо да осъмне там, така да се каже. Сутринта (бира, бисквити, четири цигари, каше фасче, благодаря ти Мирела) набарах една Тема, гепена от редакцията. Вътре журналистите вундеркинди приклещили някакъв руснак или украинец, който от години влиза в реактора на Чернобил да снима пукнатините по саркофага, разбирай тонове бетон весело излят от едни вече светещи човечета, да не пълзи мръсното навън. Този Сергей някой-си разпрвя, че радиацията е супер, като “свежест след дъжд”. Изправих се без да си дрънна главата в тавана, запалих си цигара и отворих прозореца. Киро излетя с двеста да пикае и да ухажва котките по керемидите. Навън бляскаха само отраженията на болното софийско слънце през мъгливи облаци. Беше п р а з н о. точно две таксита и две софийски ченгета.
Каква ти радиация, бе бате!
Първи май е!

kpd-0

kpd-0 : ‘Zero’ front cover
© Brian Jones 2005



date : 2005

size : 5” x 4¾”

medium : photocopy.

notes : Front cover for the 'Zero' promo album by Sofia-based 'progressive Punk' band, kpd-O.

comment :

“The first graphic for a young Bulgarian punk band I know; I met Ivan (from the band) while I was in Sofia; got chatting about everyone from Sonic Youth to the Clash, and agreed to collaborate with them on some visuals.

Went to see them live at Oshipka! in Sofia; good gig turned into a well-dodgy scenario … more about Bulgarian adventures will appear in the ‘Words’ section of this site later.
--->image: http://artofbrianjones.com/images/107n_kpdfront_l.gif
--->article: http://artofbrianjones.com/imagepages/107n.html

Брайън работи с Джейми Райд (автор на логотата и обложките на Sex Pistols) и е един от най-перспективните New Pop автори на Острова. Освен за нас прави обложки и за Org Records и cyber punk артистката Gene Serene. Освен че съм involved в цялата игра мога смело и пристрастно да твърдя, че Брайън е пич. Подари ми най-яката плоча на Sonic Youth.

ПП все още не мога да се оправя с постването на снимки тук, ъгх...

The Passenger (пост и антисоциално)

Запечатан момент, миг през полуотворения прозорец на редакцията. Топъл дъжд и други естрадни трепети. Вчера- БГ филми и сдържани сълзи по повод преходността на човешкия живот. В семейна обстановка. Вечерта пак се измъкнах и се понатаралянках след репетиция. Все едно да си припомня, че съм аз. Обаче през деня- добро момче (мързи ме да гледам, ям, пуша и пак в леглото). Прочетох "Приключенията на Фильо и Макензен", яка историйка обаче авторката, Свобода, си е била яко притисната. Не си мислех такива неща когато четях тимуровски истории в 3-ти клас. Че няма свобода. Ами нямало е. Както и сега.
Довечера- 1001 задачки, да търся пари назаем, да давам пари за билети до Солун, филми за скан на Радо [май се отлага], нощни на изкуствено с Маргарита, която ще си разхожда лачените ботуши на гигантска платформа. Секс, облечен в кожа. Дали е трудно да фокусираш в тъмното с ерекция?
Планове да "се седна на трибуквието" за един текст- трябва да проявя инициатива. Текстът- пак за секс, 'ми трябва си! [ама май пак се отлага,...]
Градът се е натъжил. Трябва да си оформя файловете с новини за деня, за които отговарям, и да отида до успоредната улица да подишам с мокрите тротоари и една ръчно свита цигара. От тях ме боли корема, но е сладко.
Чудя се дали по времето, когато бях сладкар съм разбирал истински значението на думата "сладко".
Разходка на въздух до алейката. До алейката има един строеж. Баби минават, охкат, ахкат възмутени и огорчени. Протестират срещу глобализацията в лицето на растящия и нестареещ град. Срещам Кръстника, който се прибира след агенционна журналистика. Съсипан е, рокендрола снощи му е бил аграрен, нашенски. Скарали се с охраната и т.н. Същите неща again & again.
От "мило дневниче" до $ 300 000 book deal! Това е темата, по която искам да изсера някакъв искрено ърбън текст стил ТВ сериал. Завършвам си незапочнатата мисъл, Publish post и Close all Tabs, да не се разсейвам.
Blogspot ме гаври днес.

Ебаси филма

Добре ми го каза бившата ми, някой ден ще стане тоталната лудница, по зле и от Бъроуз, и от филмите. Трудно можеш да и противоречиш, а аз съм тактик по рождение, в смисъл че съм тактичен. Иначе по тактиките хич ме няма, все не отговарят на реалната стратегическа ситуация. Не съм много войн. По скоро съм бунтовник. От тези, мишкуващите. Бунтувам си се сам срещу себе си и като победя (или загубя?) претеглям резултатите, плюсовете и минусите, хляба и сиренето, тревата и хартийката. Леки са. И аз съм лек, а толкова ми тежи. Тежи ми, че това и онова, че и второто и третото понякога са ми толкова чужди, че искам да се обадя на Стефока, той има полезни връзки, и да звъннеме и да им еба майката на тия 12 лева и на страха от оковите. Раз- трас, сладкото търсене на комплект и лимон и айде-е-е. Адреналина ми се вдига толкова, че за момент се чудя трябва ли изобщо да се харча, но пък от друга страна мозъчни клетки умират, за какво да не омекна поне. Пеко е пич, ама е селянин. От Разград. Или Разлог? Няма лошо. Пичката му също е от там, хубава, слаба, тъмна коса, светли очи. За наркоманка има някакви цици, обаче сега точно сме се направили и хем ми се иска да и ги хвана в шепичка, хем мога и да си седя и просто да ги държа и галя ей така, с очи. За момент ми се иска да и кажа, че ще я обичам вечно и да го заебе тоя селянин, и без това само химия се върти около него, после се сещам, че му е градска и сигурно има някаква спешъл реакция, флуиди, химия, ала бала. Слушаме Ленинград, а на мен ми се слуша Нико. С Лу Рийд. Той е друсар (абе умрял ли е тоя или още движи?) и ги разбира нещата, хубави текстове, особено онова, тематичното парче от два акорда, казал ги е нещата, обяснил ги е. Добре ми е, обаче ония вадят още и чертаят. Абе, ваш’та мамка, сега вместо да оставим за утре... айде-е-е! Така ме удря, че целия световен ред да се срине- през кура ми е. Уличен боклук плепва по космите на носа ми- излезли сме?! Тоя Пеко има едно раздрънкано кабрио (Пеко съм, с кабриото, ‘ай се видим за двайсе кафяво). А? Вече сме били стигнали в Хаджи. Мисълта ми е 10 км./ч. – сметай! Тези нещо, заплата ли са взели к’во ли (и тримата не бачкат), остава да е Нова година. Заглеждам се, пичката е по къси ръкави, пак се сещам за изпъкналите и гърди и кокалестото тяло. Демек, значи е лято. Напушва ме смях- човек с мойта специалност, пък мисли за цици. Also called- секс. К’ъв секс, бате, за последен път съм чукал преди година, когато имах пари и то не, че съм плащал, по скоро тя ми (се от)плащаше за това, че имам пари и черпя. Цигари шоколади, денонощни магазини, бе тия рап лекенца мама им деба, разбират някои неща. Пеко и Стефко слизат за среща с малолетния агент, който ги придърпва към некъв вход. Ебаси соц-блокчетата ти казвам. Докато блея и гледам да не запаля с фаса сплъстения от мръсно и пръдня “салон” на кабриото, оная, разградската пичка се обръща и ме целува. Изумявам. Тя ми вика, няма страшно, Пеко и аз сме само.. нали се сещаш, заради кафявото. Удрям го нещо на мъжка солидарност, всъщност не ми се занимава с нея. Ама от друга страна... Има хубаво, хубаво лице. Направо да си пуснем “Goo” и да запрашим някъде по магистралите. I stole my dealer’s girlfriend, it was all whirlwind, heat and flash. Within a week we killed some 20’s and hit the road. Ама тука не е Америка, шепне нек’ъв издайнически вътрешен глас. Ебал съм го.

Защо ги вадиш тия работи сега! Милата, влюбено чертае по таблото и хич не и дреме, хванала я е някаква еуфория. Страшно бело, ше те дигне да можем да изкараме до утре по улиците. Не че искам, ама дърпам за световно. Кво ти бело, това е котка! Опа-а... За секунди се отдръпвам на двайсе километра и от София и от целия насран интериор в колата. Ауууу, пищи малката. Тоя Пеко е зареден с видове фармацевтика до ушите бе, а тая объркала пакета. Ужжс, ужжжс, фъфли мацката и разсипва сгънати хартийки под седалките. Пресягам се на каданс и си взимам една, човек трябва да се зарежда на промоция, останалите и подавам с два охлюва в час. Дано съм избрал правилната. Мацката се е сгънала на шест и гъгне нещо. Бе да не изпушиш ма, казвам, обаче гласа ми се едно е в Перник, няк’во, не е мой, далечен ми е. Бия и един шамар, пак в каданс.

В този момент виждам мъглив пагонест силует- е сега си еба майката!!! Аз и тя, тугедър форевър, и ушев пъпли към кабриото, тъпкано с разни неща. Бе, @*#, как се насадих! Отваря вратата, ше припадна, от кафявото, от кета, от стреса....иззад ченгето изпълзяват Пеко, Стефко и ситния дилър. Набутват се без приказки в колата, дебелата кука направо ми чупи краката, така се бута. Вади некви бумаги, а аз нищо не разбирам. Като Пеко му разчертава малко се успокоявам. Агент! Става ми леко, почти ме е пуснало от нерви. Набивам и аз, ще ми падне носа от зор! Няма време за инструментариум. Ъгх! Материалът бил на Ушев, а Ушев бил шеф на ситния и френд на Пеко. Бе що не си ебете... мацката вече лети. Дърдори к'во ли не със скоростта на МиГ 29-ка. Аз тия ги знам, щото по едно време бях военен репортер. Ченгето е загряло карбуратора вече, щото плямпа като тийнейджър след първа писта. Аз това, аз онова. По едно време се гътва назад, и ме наплюва, пичката пищи. Опа-а! Суматоха. Барам го вълнясалия милиционерски врат- кур пулс! Ха ха! Отварям вратата, бутам го като чувал навънка, главата му тупва глухо на асфалта, Пеко вече е запалил и потегля с мръсна газ. Ебаси филма!