причините

как ли е изглеждало лицето ти
преди да се превърнеш във въздишка
преди да станеш
част от листата на чакащи
преди да си в колонката
на вестника
вместо име- просто инициали
вместо кик- предателско размазване
преди да скочиш
в земното притегляне
от малко столче-
право на небето

защото горе там
отдавна няма грешни и неверници
няма нищо в Долната земя
защото всички вече раждат се
нещастници

когато сменяш кожата си
сменяш дните
разкриваш малко
за красивите удавници
разказваш тихо за онези
които водите ни отказаха
да върнат

но как ли е изглеждало лицето ти
подпухнало и синьо от водата
с издайническата черта-
релефно колие на шията
със дупка колкото цигара
във главата
простреляна от мисли
и материя
и вместо име- просто инициали
просто ред във полицейска сводка
с бутилка водка, малко приспивателни
пътувайки към своето далече

преди лицето ти
да стане зло знамение
преди да плачат майките
преди да цъкат с укор
и съседите
да сложат имена
да сложат своите причини

но само ние с тебе знаем
че причини няма
само поводи
само ние с тебе знаем
за столчето и земното притегляне
за всички малки средства
за забравяне
и колко възпалена е
онази малка дупчица
която се отваря
след това

02.10.

9 месеца

Човекът може да живее мъртъв цял живот.
За мен е най-добре аз да заспя и да не виждам нищо вече
и ако можех да съм сам на себе си единствен бог
аз щях да съм над всичко земно и да стана вечен.
Но няма истина една и няма начин в мойте малки длани
да събера аз всичко истинско, от което имам нужда,
и знам, че вече няма да държа ръцете си събрани
в молитва към малцината призвани. Хора чужди
днес единствени ми дават нещо ново
без да искат абсолютно нищо в евтина замяна.
Човекът може цял живот да диша наготово
без да вложи нищо в себе си и в дните, но без промяна
знам че ще умра,
а всичко в мен показва, че живея.
И вместо да загнивам в нищета
аз търся вътре в мене своята нирвана-

и като умирам искам да се смея.

23.09.2010

тъпо

виждам по пътя си малки души
ходят в линия мислят в синхрон
нещо се случва нещо така им тежи
насочват молитви към своя брадат небосклон

и се виждат:
милиони изгнаници
пораженци измамници
крадци лъжци мамелюци
евреи военни капути
дребни чиновници
едри земевладелци
нервни служители
вбесени кисели лелки
косматите сводници
отегчените проститутки
лидери на народите
десетки гении нечути
милиони гуру и свами
милиардите преебани
единиците преебаващи
и малко, за цвят, проповедници

и се смеят:
на своите малки желания
на чуждото недоумение
на поредната рекламна кампания
на своето изчерпано търпение

и правят:
секс
пари
войни
индустрия

и се кланят:
на герои
пагони
заблуди
и кръстове

всички техни красиви
изящни
прекрасни
мечти
се стопяват във техните
евтини идоли
пари лъжи
и войни

гледам по пътя си всички
тези малки човешки души
става ми тъпо и черно
и усещам - отляво боли

19.09.

обхват

в една празна стая
зад дебели стени
в едно празно пространство
е изгубено малко дете
то трябва да описва събитията
ден за ден
трябва да умее да брои от едно до десет
трябва да бъде пример без маска
позитивен ролеви модел
трябва да уважава старите майка си брат си
трябва да е емоционално стабилно с развити стратегии за справяне
в една празна стая
зад дебели стени
в едно празно пространство
е изгубен човек
малко мъртъв

16.09.

писмо

"това е което те кара
сутринта рано
да се разпадаш,
защото никога не ще го забравиш"



как ви завиждам. какво направихте вие, което не направих аз, за да можете сега да се радвате на нещата които аз винаги желах и някак нямах търпението да до-постигна, да до-изживея. тези големи куфари с въпроси. аз не виждам защо. не намирам причината, но знам, че някак си съм обречен да остана встрани от всичко това и да съм сам на себе си баща и майка. но как ви завиждам...

сега аз вече знам много повече. какво мога да направя с всичко това? аз чакам раната за зарасне. сипвам сол. ей така... за кика.

малки мисли, допускам малки мисли, допускам малки влюбвания за секунди, с момичетата в градския транспорт, с момчетата от магазина, със своите малки илюзии, фантазии, на сляпо, без проверка на реалността. имам нужда.

те горят в своя си червен огън, те са други, аз съм толкова далеч от света. и, да- утре ще се върна обратно в своя малък инкубатор за да заживея по един по- удобен за мен и света начин. аз не знам защо. аз не зная нищо за трудностите. защо вярвам, че точно аз, точно сега, точно така и завинаги... не вярвам. аз мога да се надявам и да ви завиждам, че никога не докоснахте пламъка под капака, че никога не бяхте така колективно предадени като мен- на базата на своите погрешни избори. че не развихте в себе си навика на самосъжалението, а вместо това пътувахте до самотраки, пловдив, берлин, мерсин и амстердам.

е, моето 'далече' беше люлин. сега разбирам защо...

и когато аз виждам твоето падение аз се сдухвам, стяга ме отляво, копеле бих искал да е вече нещо друго и различно... но моят град ми показва със своите движения, че то съществува и че ме чакат години преди да закърнеят моите клетки, моите свръхчувствителни на болка рецептори, които са моят компас, преди, сега, навсякъде.

и програмирани, на коневръза, на доживотната агония- хилядите хора като мен, те плачат и се напиват, те се впиянчват и са също толкова нещастни, колкото и в началото на края на тоя наебан филм. завинаги губя част от себе си. аз не бива да запълвам дупката, аз трябва да чакам и да чакам раната да зарасне, да се образува нова, различна по текстура и усещане, нова плът.

в този град живеят само мъртви.

инстинктът за сън. импулсът за липса. желанието за нямане. ние сме програмирани. няма лечители, няма донори. ние ще чакаме раната да зарасне, млада и нова, освен ако до тогава не се случи НЕЩО.

по тежки стъпала от кална мозайка
нагоре по тесни пътеки затворени страници
късам от себе си когато минавам през тебе
и е красиво но колко самотно когато клетките спят

искам да напиша писмо до вашия свят
в него да кажа как е да си мъртъв отвътре
нямам смелост да погледна в очите на хората
а в техните погледи грее мътен дъждът

15.09.

ехо

нагоре в земята
в спокойни треви
слънце празни пространства
нещо някъде там
нещо хубаво

няма никой нагоре в гората
празно вътре ехо няма мечти
искаш всичко
искаш малко от точно това
нещо хубаво

ти не можеш късно е късно
няма вече
сноп самота
те притиска с усещане
за безкрайно изгубено
крайно минало

да удавиш в реката
в спокойни води
облаци мъртви пространства
нещо някъде там
нещо хубаво

24.08.

крехкото тяло [експлозия]

крехкото тяло
крехка представа за твоето тяло
празен екран
празен екран с обем
изпълнен цял цялостен пълен
вътре в мен- крехка представа
вътре в мен- буря
привидно спокойствие
зад стените на голямата къща
не знам нищо
нямам инфо нямам кинти
нямам приятели

крехкото тяло
крехка представа за твоето тяло
празен екран
ти си там
изпълнен цял цялостен пълен
вътре в мен- друга представа
вътре в мен- нищо
привидно спокойствие
импулс за разруха
самоотравяне
малката смърт

аз исках:
вечен кик и място на стената на славата
имам шестстотин рани
осем месеца три години
възпалени гещалти
искаш истина?
снощи сънувах сините кръгчета
искам от тях
искам сега винаги празен нелеп
въжета: въжета стягат моите
вътрешни органи
повръщам мечтите
не се извинявам на теб
ти си малка
взимам контрол илюзорен измамен
псевдо фейк неистински
разчупват разбиват разпада се
крехкото тяло
крехка представа за твоето тяло
ти се отделяш от мен
отделяш душата от тялото
тежко въже

аз вися силно на страшно въже
се люлея
вътре в мен- тази представа

[експлозия]

14.08.

следи

аз истински прегръщам
времето & мястото
имам своя тежест
местя въздуха
оказвам натиск
върху почвата
създавам свое място
отпечатък във времето

след мен остават
живи въглени полени
феромон кръв пот флуиди
сълзи
стъпки във калта
посято семе

пак ще се връщам там
да търся с пръсти своето


12.08.

the Black Album

through sin
no filth no fury
no fear no loathing
no known message to transmit
through pain
so full so desperate
so scared so growling
so special is the way you fit
through shame
through grace
through glory

praised
imposed
emboiled in a spiritual battle
of the
Masters of Enlightenment

12.08.

белези

колко сляпа болка извиках с едно кратко движение:

капки кръв и вина- там горе тавана е същия.

аз тръгнах бързо. изплувам всеки ден сред гора от съмнения;

ти си малка сама а аз имам убежище- къщата.

викай силно, дете, все ще има кой да те чуе, разбираш ли?!

гледай вътре във теб за следи друг живот, по-различен,

дай ми урок, на мен и на милионите други умиращи,

дай ми ръка и кажи че отново ще бъда обичан.

излез от там и никога вече отново не се връщай там, никога!

градът днес е красив, колко красива е моята, твоята софия,

красива си ти, красив съм аз, красиви са адските викове

с които отделяме себе си от нашата бивша утопия.

30.07.

fear forgotten (Skinheads marching through SiegHeiling)

We're going to win this battle

Step closer to forget this war

Something glorious is

about to happen

Fear forgotten

Fear forgotten

Hey, fucker: let it go

Vaguely aware

Too weak to resist

Pish- free existance

I'm hurting no cunt else

Cash on luxuries

brought alongside

Euphoria amplified

leaving his bloodstream

Well- furnished lovers

kind of Catholic

same state ot health

Bizarre

Glancing at his clock

Skinheads marching

through the inner cities

Sieg Heiling

Wearisome & obvious

God, it's so fucking

weird sitting with a girl

and no drink or drugs

to disinhibit

Fear forgotten

What a self- loathing

bully

Bludgeoning cough

It's everywhere

What's yr problem

Coke rushes running down

His presence a signal

cursed in sick self- loathing

Began to find strenght

Fear forgotten

Fear forgotten

06.07.

Epsylon alcoholic

Eye think of you

So too much careful

of not destroying

the positive image

this gentle fresh outlook

Just can't accept reality

So upset

So afraid

Eye want you back

As I thought of you

Too good to be okay

Yr better perfect side

This annoying barefoot image

Yr shadowy fucked up outlook

Just won't accept reality

Eye need you back

In order to fuel my faith

Eye think of you

In order to protect reality

from yr nice ass falling flat on the ground

In this gentle manner

or unacceptable uncertainty

Fuck you if you've thought

you could escape

I'm dead and so are you

Protec me you woo-hoo

Step out of the blackest shadow

In order to save personality

Just in case I say I love you

I beg you keep that word in mind

Just in case

I love you do

God betray me if that've ever been enough

And so I want you back

So fresh and

So what eye believe you are

So clean

God betrayed

God forgive

Man escaped

Man believed

Eye shiver quite worried

beat up so upset

Upon yr black blue image

Eats me up like cancer

Beats me up wounded red

Step out of scheme

Step out of shadow

Don't ask

Don't tell

Don't follow

I guess it's struck a nerve

Eye spend time waiting

Brought a tear in my eye

two or three four times

Fuck sake

Have to say I'm afraid

Eats me up like cancer

Subhuman divine parasyte

Eye have to pay

for being close

Eye have to pay

for being far too close

Freaks me out

It's happening again

afraid

Fuck sake!

Bugs me out

that it's for you

the new beginning

Rise up just this one time

Eye cried for you

Dove died today

In front of my pale sight

Gave me sign

I'm so too afraid of

This long expected comeback

Exhausted falldown

Crushed yr precisely built

image

of an angel

Gentle

Clean

Come back

Fall down

Rise up!

Fuck sake!

Rise up

all the way

A to Z, Alpha, Omega,

Delta,

Epsylon...

28.06.

неважен

вътре във вашите

пестеливо изкривени усти

аз, не, няма да търся одобрение

бледо подобие на зачитане

преснимано копие

измамно

излъгано

жалко

аз няма да питам за още

аз, не, няма да питам въобще

изобщо

изящно

изключено

да, аз се отричам от вас

не, аз се отричам от себе си

в поредица от окончателни решения

в редица от финални заключения

тежки папки

с ваши диагнози

перверзни прогнози

неуверен

нищожен

и слаб

ненужен

неоценен

и неважен

изобщо

изцяло

измамно

излъгано

жалко

изключено

да се върна назад

да падна по очи

в лицемерна молитва

ВИЕ ВСИЧКИ

имате нужда от това

но

ВИЕ ВСИЧКИ

нямате нужда от мене

неуверен

нищожен

и слаб

ненужен

неоценен

и неважен

изобщо

изцяло

измамно

излъгано

ЖАЛКО!

просто изключено!

твърде малко

от вас вътре в мен

твърде странно

седем сенки се стягат

около мен

в поредната гранична

ситуация

вдигни ръце от мен

вдигни ръце

горе ръцете!

аз съм на ред

и ще стрелям

окончателно никога вече

неуверен

нищожен и слаб

завинаги мъртъв- все още

ненужен

неоценен

и неважен

изобщо

изцяло

неважен

жалък

измислен

и малък

в поредица мрачни лъжи

в система от мънички стъпки

програма от междуметия

между моите празни очи

се подреждат послушно планетите

и вътре на тъмно

дълбоко навътре във вашите

пестеливо изкривени усти

аз, не, няма да търся спасение

аз няма да питам за още

аз, не, няма да питам въобще

изобщо

изцяло

измамно

излъгано

жалко

вместо вас

ВИЕ ВСИЧКИ

ВИЕ ВСИЧКИ СТЕ БОЛКА

до един ще ви смажа

неуверен

нищожен

и слаб

до един ще ви смажа

ненужен

неоценен

и неважен

19.06.

аз вдигнах ръка

ти ли си най-големият?

аз съм!

ти ли си този, безсмъртният?

аз съм!

този!

който ти не очакваш!

който сънуваш!

но не признаваш!

ти не познаваш!

ще вдигна ръка:

вдигам ръка

и те смачквам.

ще отворя очи:

отварям очи

и изгарям.

във вените ми движи

турболава

езикът ми има отрова

силна & нова

много гореща

и гадна

отрова

опасна

готова

тя не проявява разбиране!

тя предизвиква умиране.

сега

ти разбираш

аз съм този

и всички залози

отиват към мен

в този ден

ти ставаш малък

препариран & жалък

аз вдигнах ръка!

аз вдигнах ръка!

19.06.

данни

считай че

тези мисли

са странната крива

в един сложен бял

апарат

на леглото на болен

бърз пулс

и забавено дишане

извън непоносимо

острата светлина

болезнена като мигрена

и нейното черно значение

е безкрайно загубено

виж в очите й

двойницата й-

болката

считай че

знаеш

те идват пак

в класически развой назад

тя влиза в стаята

с дълги стъпки

под псевдоним

дата на раждане

физически данни

между волята и импулса

с особена слабост

към минали събития

свършили филми

стари рани

връзки

които те стягат през шията

в белите коридори

от три до пет

влиза в банята

черна и рошава

невиждаща

теменужена

подслон

поприще

кауза

осветен вход на бална зала

тихи хора

по блестящия паваж

от напуканата кожа

на удобните обувки

тръгва път

през малкото кръстовище

човека чака мен

ще взема

силно своето

което твърде много ми принадлежи

ще запаля

дишам

тежко

след припадъка

съм вързан гол

на бялото легло

под ослепително

остра светлина

болезнена като раждане

в стъклена кутия

страх

от вечна липса

дегизирана като живот

считай че

плача за себе си

за двеста денонощия

на изолация сред другите

намерих теб

разтърсващо свидетелство

за тежестта

на дишането

ненужно свързано

с живота

е глобално недоразумение

на капка сперма

в/у единица площ

и жадната зла матка на Вселената

избълва болката на Космоса

считай

за ирония на времето

тоталното отричане

безликата вина

на нищото

в един от нас

е грешен кода

в това безкрайно

парене отляво

търся истина

в солените пътеки

и в съня

в дефектното

и в края

спаси ме от мелачката

на всичкото

метафорични сртуктури

на крайно несъзнавано

тебеширените дни

по малките ти улици

от електричеството

в пипалата на огромни

октоподи

родени от съня

на хиперреалист

в пристъп на вселенска

паника

считай

че стените се затварят

мечтите на детето-чудо

са предатели

виж чайката!

виж чайката!

днес ще съм доволен от една

искам да я вкараш бързо

в празната система

искам да забравя че го има

виждам че боли

считай го

за свършено

виждам

че не виждаш

път назад

22.05.

транспаранта

лежи в несвяст

тя чака него

да вземе решение

да си свърши нещата

три пъти ''не''!

мравките идват

те са устремени

не могат да вземат

решение

транспаранта

не се връщай назад

крехко същество с голяма сила

притежаваш висок процент

от красотата в природата

простота плюс загадъчност

за четвърт взвод ladyboys

фин млечен смут

вечер в групата

носиш с теб

сноп гръмотевици

и един силно

прогорен чаршаф

виктуалия

излез от кожите си

погледни през дъното

на чашата

мери, оформяй и

режи

ето

чувам

че той идва

спи спокойно

25.05.

сълзите на силните

ще покосяваш тревата
стрък по стрък
ще чупиш себе си
ден след ден
след ден
безкрайно тежък
топката в стомаха
става част от теб
приемаш
ролята си в този филм

за теб

откъсваш
по парче от вятъра
по част от светлото
обратно
в ъгъла на стаята
признаваш
и боли


16.05.

тя е

тя е котка
в моите сънища
тя е вече
в трайното минало
още идва
в такива моменти
е красива
е моя
е истинска
тя е болка
в моите спомени
малко листче
сгънато нежно
запазено дълго
и в миг невнимание
изпрано
съдрано
е изгубено
е пропиляно
аз съм нов
друг
различен
и същия
все по- черен
по- мъдър
по- тъжен
като сноп трва
откъсната
изсъхнала
съм разбит
съм безчувствен
съм свършен
тя идва понякога
в дните ми
като котка е
нежна е
тиха
аз я нося в безкрайните
списъци
все по- сам
по- голям
по- усмихнат


11.05.

земята се разпада

а ние си играем
на дребно
и нашите дребни души
се разкъсват
във опит
за смелост

нямаме време

а хвърляме мънички
въдици
в мътни води
празни опити

земята се чупи
на нови парчета
застинали дни
дупки поглъщат
коли сгради морета
и бъдеще

неми сме

земята умира

слепи сме
търсим само и единствено
себе си

земята загива
земята се превръща
във пепел

искам
вечен живот
за да
мога
да бъда
свидетел


11.05.

светло бъдеще

имаш красиви очи

разбити мечти

имаш всичкото черно

в планетата

имаш метал във ръката си

имаш багаж

за тритомник

за антология

на пропуснати ползи

пропиляни желания

класика в жанра

имаш красиви очи

разбити мечти

светло бъдеще

06.05.

мъртвородени

"Тези стихове са мъртви.

Тъжна диагноза."

С. Плат

бях малък

трябва да съм бил много малък

пусках малки лодчици

надолу по белия лист

и мечтаех

да стана голям и велик

мечтаех да стана голям

да съм мъртъв

икона със студени страни

аз бях малък

и наистина исках това

а сега

четвърт век ме

притиска отгоре

и пак ставам малък

затварям очи

от очите ми идват

светкавици

пускам лодчици

в белия лист

и се моля с дъжда

за опрощение

на малките мисли

белязали малък живот

моите лодчици

мънички бяха

едни непорасли

парчета живот

надолу в реката

адски много от тях

просто потънаха

аз още нося вината

за тях

когато бях малък-

трябва да съм бил

страшно малък

моите думички

пак бяха кламери

правех колекции

жълти листа

събирах минутите

есен

сякаш е моя последна

бях толкова искрен

колкото могат да бъдат

децата

бях толкова чист

че понякога ставаше

гадно

от всичките мисли

че изобщо си мисля

за края

нямаше нищо случайно

когато бях малък

нямаше нищо

случайно пораснах

внезапно

в същия този момент

вече бях мъртъв

такъв съм до днес

нямам претенции

защото бях малък

до днес ме преследват моите хартиени лодки

малките стихове

болните рани

които разчоплям

до днес

ме преследват

тихите тъжни желания

импулса за липса

за край

импулса за нямане

аз често сънувах

наяве

че всичко е сън

твърде страдах

че никога никак

просто съвсем

не се сепвах от сън

този сън е безкраен

и освен това

бях малък-

изглежда съм бил

твърде малък

за тези неща

те стават големи

обемни

и други

те се променят

те ме поглъщат

с всяка година живот

в този сън

всичко е толкова истинско

искам да спре

гузно мечтая

виновен признах

че отново се случва това

защото съм малък

да те държа за ръката

за мен беше нещо голямо

беше свръхтежко

болно и срамно

бях твърде малък

за двигателен апарат

на нещата

безвъзвратно пораснах

трябваше всичко да дам

дадох се

останаха лодките

и всяка от тях беше желание

твърде тежко

за крехката плът

на хартията

затова те потъваха

мъртвородени

моите бедни деца

бяха

мъртви!

06.05

бягство

твоята пълна промяна

твоето грозно падение

за по- малко от месец

то те връща назад

то те прави малка

ще те издигне високо

над цялата светска мизерия

ти си сама

ти ставаш безсилна

много сърца се затварят за теб

ти си самотна

ти ме правиш объркан

ти ме караш да не виждам

надежда

губя се в думите

и те забравям

05.05.

ден като днешния

небето е ниско

небето е хладно, оловно

ти си част от мен

просто образ

по който се водя

в ден

като днешния

сърцето ми блъска

сърцело ми бие, препуска

когато си в мен

просто мисъл

която ми идва

в ден

като днешния

колко са много дърветата

колко е въздуха, всичкия

когато си с мен

просто радост

която усещам

в ден като днешния

аз съм чист

аз съм силен

красив

и различен

аз съм щастлив

аз съм просто щастлив

в дни като днешния

04.05.

опит

на фокус е

сляпата сила

потънали ниско

в тревата

гребем

и

нападат акули

две женски вълни

ни превръщат

в разпръсната

маса

пътят към бряг

е труден

дълъг е пътят

към твърдо

парченце земя

усещам умора

в краката

искам да спра

да греба

искам милост

не мога да спра

не спирам

преди да получа

сигнала

вълните връхлитат

над мен

късат ме

от плътта

екипажът-

смутен

екипажът

е вече

разпръснат

сломен

оставам

минута...

...лежа без дъх на

тревата

след бурята

пуша

приятно уморен

04.05.

малките неща

през малките ми пътешествия

в деня

от малките ми стъпки

през мъглата

в неправилните ъгли

на реалността

понякога се губя

и смалявам

изчезвам като топченце

от обица

напомням като обицата на ухото

избухвам в микровзривове

през пролетта

а зимата съм ембрион

и ближа раните

цигара време дава глътка

въздух

минута разговор е шибана храна

за дни наред

ти сменяш маската

боята за коса

цвета на ноктите

сменяш себе си

но

ти си винаги сама

през трудните ми изводи

за себе си

от малките ми мисли

през нощта

от тихи погледи

от реалността

понякога те губя

съжалявам

30.04.

уклончива равносметка

когато внезапно

си припомниш

забравени моменти

и крехки представи

за минали събития

и всичко стане

просто едно

перманентно deja vu

устойчиво вече видяно

тогава

вероятно е

удобното време

за уклончива равносметка

колко време

е нужно

за да пораснеш

кажи ми

искрено

28.04.

Отсъствието на другите

За част от секундата-

обратно в тунела

надолу и в ляво

по най- малкото съпротивление

получаваш факс-

мигновено разцепване

на секундата,

свръхкратък момент

на болезнено

осъзнаване.

Ти се издигаш

над бялото на плота на кухнята.

Внезапно

става важен

звукът от капките,

хромираното спокойствие

на чешмата,

черното във фугите на плочките,

кристали разсипана сол,

островче загоряло на печката.

Светът става малък.

Светът става точка,

а цветът на кърпата -

необятен:

потъваш в него;

пликът с картофи

е невероятен -

гмуркаш се в него;

плюшът на чехлите;

часовникът поглъща

секундите.

Ти ставаш малка.

Ти ставаш точка

от свирепото многоточие

на твоите собствени

тягостни дни.

В канала потъват

любов, семейство и брутна

заплата.

Важни стават

две вилици

и старото радио.

Ти чувстваш, че те няма

в цялата тази

одухотворена заобленост

и изцяло изключваш

битието

в неговата

зашеметяваща

тоталност.

В твоята

половин секунда

четвъртвековно осъзнаване

фиксидея е травмата.

Тривиалното

е твоя едничка закрила.

Внезапно се давиш

в канала -

притискат те капките -

силно надолу.

Ти вече знаеш:

гибелта ти

е

отсъствието на другите.

27.04.

виктория силвия естер

в чертите ти нещо

нежно меко

и

много решително

ми казва

да вървим назад

да сложим кърпи под вратата

да изпитаме себе си

чрез серия от тъмни истини

да се ориентираме

с вродена интуиция

да близнем черния кристал

на разочарованието

да разделим на две

свещения андрогин

и да се гоним

завинаги

по ниската земя

да опитаме с кални бани

за да свикнем с усещането

за всеобхватно поглъщане

да се обичаме

но никога да не се харесаме

да се сплетем във възел

който ни стяга около шията

всичко това

в името

на сложността

на битието

нека прелистим още хиляди

страници

нека напишем

с кръв имената си

виктория

силвия

естер

нека смалим света

до една по- удобна перспектива

триумфи

пристрастия

обвързващи норми

заблуди-

безпощаден жест

на трагична промяна

нека опитаме

да горим заедно плътта си

с цигари

за да свикнем

с прегръдката на огъня

в стремеж

към нови и нови версии

равностойни и иреални

инстинкт за себеразрушение

инстинкт за несъхранение

като къдрица в медальон

като белег

като кръв

като обременяващото тежко

на времето

то винаги върви назад за нас

времето

е немилостив и строг

работодател

да го забравим

нека всичко свърши

между краката на Колоса

да се слеем или разделим

нека вземем последни решения

крайно е, знам

да се стопим

смалим

изчезнем

нека няма повече тайни

и мнения

да сложим кръст

на своето собствено унищожение

нека заспим

с тиха усмивка

в замрялото предградие

виктория

силвия

естер

ние сме жертви

на своята собствена

смърт

и просто преписваме

бездарния предговор

на своята

посмъртно издадена

милост

27.04.

урок

да се движиш

напред

във квадратчета

да затвориш

в стени

своите малки

да оставиш

на хляб и вода

тези трепети

да забравиш

защо си тук

ще боли

да забравиш

да дишаш

ще е весело

18.04.

done princess

I read yr

pinpoint pupils

yr mechanical

movements

yr supernatural

inner bitterness

yr under control

and

when I took a

ml

of yr

bitter lifestream

I tasted

a grain of salt

of yr

tears

15.04.

тида е в криза

ти си

хаос

от разхвърляни

идеи и представи

изпускаш юздите

сред толкова

хора

ти искаш да

знаеш

да видиш

да кажеш

всички те са измислени

всички те са измамни

ти потъваш

в мъгла

от объркване

14.04.

импулс I

движа се по ръба

на подострен нож

крепя живота си

на върха на молив

докосвайки

повърхността

на този сън

разбивам представите

губя всичко

и по водата

остават само

концентрични кръгове

а мен ме няма

13.04.

лука 3:5

кривите пътеки

ще станат прави

и неравните места

гладки пътища

мисля си

колко хиляди стъпки

са нужни

за да утъпкаш

една крива пътека

колко болка е нужна

за да проправиш

път

добрите ни намерения

по нашите

малки пътеки

кървят

и светът

се разпада

на недоразумения

ако твоите

погрешни решения

те изправят

обратно при мен

е ли то щастлива

възможност?

колко хиляди стъпки?

и защо още боли?

и защо всъщност боли

когато си тук

и те няма?

радвам се

против всяка

логика

и

искам да обеся

страха си на кабела

вместо това

слушам Космоса

той се разтваря

в кафето ми

пред всички

стихии

се проклинам

вричам се

кълна се

попитай я

защо пожела

смъртта на Кръстителя

аз съм объркан

не знам

все още съм

болен и сам

ако измия този под

още седемнайсет

хиляди пъти

той ще е

чист

и аз

няма да съм забравил

кривите пътеки

как ставаха

прави

11.04.

благодаря

благодаря ти

че тихо ме връщаш

и ме караш

да се поглеждам

с очите ти

и сверявам с теб

кое е било истинско

докато мишките

в кухнята

играят белот

шумно

а другите гледат

парченца живот

по кутията

благодаря ти

че тихо ме вдигаш

и може би вярваш

както аз вярвам

на теб

аз се издигам със теб

ти имаш хубави крила

ти спиш крехко

чупливо

знам го

без да съм виждал

благодаря ти за това

и

благодаря

че тихо ми даваш това

което обичам

и

че носиш белези

от същите горещи

окови

искам

тихо

да ти благодаря

8.04.

хей, бил

лий,
братле пич приятелю
човеко
любовнико
пътешественико
изобретателю
мой човек
копеле
шибаняк

нещастнико!

ти- иконата!!!
ти- легендата!!!
ти- земният!!!
ти- мъдрият!!!

лий,
виж ме внимателно
погледни
хей погледни
виж виж
гледай
виж през мен
виж ме, де!
забележи ме
чуваш ли, бил лий
слушаш ли
уилям!

виж накъде тръгнах

бил,
хей, пич
бил лий
остани
въпреки всичко
със мене

и гледай
моля те,
гледай ме

07.04.

- - -

когато тя идва
неочаквано
така внимателно
разбива се капка
върху тежка трева
тя е в нежно
светлосиньо
кръгла
почти съвършено
бяло лице
връща спомени
от близкото бъдеще
кратко минало
в първия месец
на моята бременност
връща дните
и жълтите вечери
фас по фас
под мътното осветление
имам склонност
да си мисля
че е било
съвършено
това минало
тъй близко

защо?

вече съм друг
тя е друга

тя е тиха и чиста
принцеса

къде са
моите утрешни
дни

аз продължително
красиво
свръхвнимателно
се
раждам

7.04.

думите

сутрин
вечер
думите са бързи пружини
натягат въздуха
между нас
футбол
по радиото
неочаквано хубава
закуска

ти ухаеш на хубаво
ти имаш кофти съдба
на брега
на стълбите
ние сме дяволи
ние имаме светли планове
имаме голям
мрачен
дом
говорим с думи-
бързи пружини
навиваме се
и
после отпускаме
с цигара, чаша чай

вечер
сутрин
думите ни отекват
в стените

сутрин
вечер
често
мълчим

и
само димът
рисува
нервно
вълни

1.04.2010

твоите списъци

подредените думи
минават през мен

гнили ябълки
стари приятелства

мили спорове
милите пози

шарените ти шалове
и трудните думички

няма ме
в твоите списъци

нито в тези
на твоите приятели

отчаяно
съм отдалечен

31.03.2010

х х х

през клоните ти
като точни стрелки
падат
изрядни лъчи
светлина

само тя
е за мене
приятел
когато
се сривам
тъй малка
във твоите
корени


спомени

31.03.2010

изводи

защо не ме оставят
на мира
защо не ме въздигнат
като богиня
защо стоят пред мен-
обвиняващи животни-
жестоки и зли

кои сте вие?
кои са те?
къде
са моите скрити
във запас
усмивки
точните защити
плановете ми
за тази ситуация
градени
с години

те ме бутат
към ръба
хистеричният припадък
на моята
чуплива
персона

не съм личност
а черно-бял
персонаж

оставете ме!

нейните мисли
се разплитат
във паника

тя пада бавно
на близко легло
тя отваря очи

тя потръпва

ту я има
или я няма

тя е кукла
от фин
източен
порцелан

студени ръцете й

оставете ме!

студени страните й
студено сърцето
това мъничко
черно
сърце

мъничка
мъртва японка

пътувахме с лодка
нагоре
по онази река

спрете ме!
не!


над главата й
тъничка крива
потреперва
едва

нейното малко
и черно сърце
пое по
онази
река

и тя е
вече
сама

31.03.2010

пеперудите

ти вече знаеш знаците:
тежестта долу в стомаха
когато лицето изтръпва
бързите мисли
убийствено бързи
и пеперудите
господи! пеперудите

избягвай гледките:
нож, блистер,
колан на клуп, оставен на масата,
твоите собствени белези,
кърпа, газов котлон,
бутилка, зелена тетрадка,
игла, безопасна игла,
карфица-
тогава идват пеперудите
господи! не пеперудите!

какво правиш?
заравяш глава във земята

какво искаш?
да избягаш
изчезнеш
изтриеш

как действаш?
посягаш хаотично
търсейки
голямата гума,
с която да изличиш спомена

за какво?
за пеперудите, господи

пеперудите, господи, не!

само
не пеперудите!

слушай себе си
слушай себе си
слушай себе си

бягай от другите
бягай, бягай далече
от другите

звуците, звуците
господи! звуците

от какво?

от крилата
на пеперудите

господи! само не пеперудите!

прости греховете ми
и не пращай
недей!
пеперудите

техните тежки крила
подлудяват

тежкият прах
от крилата
те смазва

кънти ехото
ехото ехото

от какво?
от крилата на пеперудите

господи!
не пепрудите!

те крещят
ултразвуков минор

тиставаш тревожна
ти ставаш едно
със страха

от какво?
от пеперудите

господи!
господи!
господи!
само не пеперудите

тази вечер поне
господи, не!
само тази вечер
поне
моля те!

само днес
не изпращай
при мен
пеперудите

те идват отпред
заграждат отзад

те са вътре в мен

вътре в теб?
как?

пеперудите!
господи, не пеперудите!!!

те мразят лъжа
ти мразиш да бъдеш
сама,
но
ти мразиш
и пеперудите

господи! пеперудите!

не!

падаш на колене
и
се молиш
на пеперудите

те
са
десетки
милиарди
милиони
легиони
от тежки същества
с ефирни цветни
крила

а
ти-
сама
срещу тях
срещу другите

господи!
пак пеперудите!

слушай себе си
слушай себе си
слушай себе си

вдигни високо глава

пада нощта
и с нея идват
мислите-
лудите

на сутринта
ти си цялата
мокра

и те е
страх

от какво?
пеперудите

господи!
докога пеперудите?

- вдигни глава!
- докога?
- слушай себе си!
- докога?

- чуй ме!
- къде си?
- чуй ме!
- слушаш ли?

- къде си?


при пеперудите...
господи!
тя отлетя
с пеперудите.


30.03.2010

моят град
ме посрещна
с влажен бетон

сърцето във скоба
и фасът горчи



строя камък по камък
нов път

по него
се качвам
обратно
нагоре

29.03.

В планината
са мъдри дърветата,
но в сърцето си
нося града
с бетонните сгради,
улиците разкаляни,
трамваите,
жиците
и малко тъга.

На брега
се разлива надеждата,
но в сърцето си
помня деня,
в който горих
със цигари ръцете си,
помпите,
кризите
и малко тъга.


07.01.

___

Ако говоря направо
навярно ще стане горещо
и ще се скъса по нещо
във нашите черни души.
Стегнати в кръг от вина
нашите празни сърца
бият във лууп- като в сън.

Ако нищо не кажа
навярно ще стане тъй тихо
и мрачните щрихи
ще се слеят във мрак и тъга.
Стегнати в кръг от вина
нашите мъртви крила
пак ще посърнат навън,
като в сън.


18.01.

обратното става с аспирация

нека вляза в мавзолея
на образцовия ти дом

виждам в теб
изгубена приятелка

тя вече не търпи лъжите ми

не ме оставяй
адски ме боли

нека върна лентата
назад

обратното ще стане
с
аспирация

18.01

в коридорите
под мътна светлина
осемнайсет луди
подбирани с конкурс
създават смут-
не спят

светът разбива
моите лимити
а аз троша
стена подир стена


18.01.

отломки от сън

от всичко останаха
отломки от сънища
които ме връщат
назад вътре в теб
неизригнали бури
гръм от ясно небе
с теб стоим в мъртви стаи
неща и събития
се разбиват на малки
твърде малки
парченца

Внимание!

срив
във система от тежки
врати
и съмнения
ние вярвахме
в тази
същата
перверзна математика

сега съм тук
без думичка от теб
захапал съм трохите
нов живот
безока стръв

със свойта кръв
платих
в раните ми- сол
в очите- болка

стани едно със мен
върни ме там
върни ми дните
нея
мъртвите приятели
върни
не говори

от всичко тук останаха
отломките от сънища
празните съдби

една от тях
смалена до петно
мастило
все още иска
да живее
в свобода

сега


26.01.

х х х

Ще смачкам
миловидното лице:
ще те ударя.
Във каданс
ще паднат
моите стени-
отвътре луд човек
стои.
Да, той ме кара
да крещя така.
Моите правила
като насън
разтварят се в мъгла.
Ти си сама.
Противоречиш на себе си.
Умирам в яд
и гняв.
Светът-кафяв.
Светът е болка,
срам.
И аз съм. сам.


27.01.

JC

Това е.
Скорост,
празна магистрала.
Зов за сън
на предната седалка...
Теб те няма:
смърт.
Без теб:
безкрайна паника. Сега.

Заплюй света пред себе си,
единствена реакция-
спасение-
директно във системата
ще вкарам кръв
и после- нищо.

Със 130 км/ч
към своята стена...

Не вярвам
вече във това.
Поглъща те
студената земя.

Без сили
аз ще продължа-
ще стана мъртъв
като теб. Сега.

И без да мога
да те преживея
ще вкарам смърт и кръв
навътре.
Пустата земя
засъхва.
И този гроб
там
до голямата река
е ничий.

Ничий съм и аз.
Без теб е мръсно.
Празнота.
Вдигни ръце от мен!
Вдигни ръце от мен, тъга.

Поемам пак
по празен път
назад.


02.02.

на Диана Р.


Без бог,
без власт, която да ни
подчини
живеем.
Адски кръг-
съмнения, лъжи-
и всичкото е
път към дните ни,
път към светлите ни дни.

Кажи ми:
виждаш ли
в дърветата
и птиците
звезди?

Аз виждам,
че звезди сме
аз и ти.


5.03.

Д.

Ти си моите
шейсет излекувани рани,
стоте неизречени тайни,
мъртви петна,
моите шибани сънища,
все по-назад,
все по-далеч:
тебе те няма
вече до мен.

В мен останаха
черни
безчувствени
зони-
белези,
стари петна
от тъга.

Стреляй във мен!
Сега наполовина
ме няма.

Ще влизам-
само понякога-
в твоя
момичешки сън
като трън
във очите ти
ще викам сълзи
както преди.

Аз и ти-
трудно разкъсано
цяло,
моето тяло
помни
всяко докосване.

Забрави
бавните дни
или
сложи ме в Земята
и после
до мене легни!


6.03.

*

вечер

джазът по радиото

смехът с другите

споделените фасове

сутрин

бисквити 'закуска'

кафето на пейката

аз силвия плат

и тихият вятър

и цветовете на птиците

дворът

гнилите ябълки

черните черни къртичини

тревите

и слънцето

вече са истински

дните ми

и джазът

по радиото вечер

вече

е истински

23.03.

х х х

тук във къщата

няма тихи места

крада от времето

и тихо драскам

по ъглите тайно

паля цигара

тук не трябва

това и това и това

сам сред всички

без минута покой

търся мир

в празната стая

в коридора сред

другите скърцане

тези мънички мигове

и кратките откровения

ме смаляват и правят

съсвем друг от преди

променят ми мислите

променят ми думите

ставам непознат

ставам от сън

от тихите мъгли

вън през март

през прозореца

тихо се измъква

струйка от дим

чувам стъпки на много хора

сам в кухнята

зад стените са другите

дали се чувствам гузен

когато намирам сила

в това себично затваряне

аз чакам и чакам

и някой ден ще дойдат

феите на разсъмване

дотогава лепкав мрак

по коридорите пада

тежко като кафе

прави лепкави ъглите

прави кухи стаите

кара стените да се

приближават навътре

е дългото пътешествие

съвършената тишина

сънувам я имам я

когато сутрин се вдигна

и когато вечер спокойно

говоря съм силен

деветдесетте дни са

само началото виж ме

най дългият път

вътре в мен е част

от вселената чисто е

и в небето тежат

оловните облаци

пред мен се изнизаха

двайсет съдби

и с някои от тях

ставам близък наистина

взимам и отхвърлям

и вечер заспивам така

както не съм от години

бързите дни бавните дни

чистите дни солените

болни сълзи и усмивки

застават зад мен

и ме пазят

смален между две планини

аз се раждам

по шестнадесет часа

на ден

и

очаквам

23.03.

х х х

Крехкото равновесие е

като малък взрив

в клетките

на моето собствено

разстояние.

Къде е моята

къдрокоса

малка жрица?

Върни ми дните

Мрак и нищета

Звездите

се подреждат във квадрат,

Земята

се върти назад.

22 март

х х х

Изпратих ги всичките

по близкия път

и се сгуших

в родопското одеяло

в тази претъпкана стая

в моя мъничък ъгъл.

Отпуснах глава

и извиках пак

онзи спомен

тогава,

отдавна,

преди

и сега.

Момичето с ангелските коси:

тя

ми

липсва.

25. 03. 2010

Sehnsucht

to my Anguish Paroxysm

Като бримка в твоя
фин нов чорап,
като да прокарам ръката си
по нежното рамо;
Ръката ти пази това трепване
понякога
сутрин,
след като били сме в едно
и сама ти ставаш част от ехото в мойта глава.

Пеперуда в стомаха:
пази своето име.
Гънка в нежносивото в мойта глава
пази своето име.
Церемония- елемент съвършенство:
знаеш моето име.
Тишина в моята сутрин:
знаеш моето име.

Разделени: грешно, умишлено,
рафиниран терор- ''родителска обич'',
през хиляда стени- страх и отричане
на нашите силно несбъднати собствени грешки.
Никой
не вярва,
никой
не иска
да вярва в това,
в нашия малък, неспиращ вървеж.
Нищо не струва всяка
от нашите мънички
крачки,
с които катерим планини със сърца
целите в скръб и във скреж.

Няма да спра.

Насън пак те търся.
Копнеж.

13.12.2009 г.

О! Тереза

нека последната дума

е твоя

поглед през дъното

на чаша

докъде възнамеряваш

да стигнеш

мама & татко

са мъртви

горната или долната

половина

на по-малката

или по-голямата сестра

стани поп-фолк звезда

стани морска звезда

стани Уорхол имитатор

бъдещ cornhole абсорбатор

посетете новия ни сайт

за-дъл-жи-тел-но

задушени в собствените си л***а

аз бях нищожеството

което я прати в Ада

моля за малко

внимания

по-високо

пиян по улиците

на Лимерик

ти млъкни ш****а

пачавро

каза младият пощальон

и заби шамар на

майка си

снощи изпих първата

си пинта

забих шамар на майка си

е**х туберкулозната

красавица

докато сестрите им

и брат им умряха

Тереза... О! Тереза...

Мъртвите ми момичета

Към мъртвите ми момичета

се връщам понякога,

когато съм малък

и горчив в своя срам,

те ме посрещат с усмивки

от минало-

хубави дни, обратно някъде там.

Гледат от снимки

моите мъртви момичета:

Гергана, Емилия,

така двуизмерни,

Мариана, Димана,

плоски, даже леко омачкани,

Райна на плитки,

с Вяра на пейките,

милите ми момичета,

нежната ми химера...

И знаеш ли колко

ужасно е тъжно

и колко боли,

и така ме е страх,

когато и твоите скорошни снимки

изпразнен, треперещ

прибирам при тях...

5 авг. '9 г.

Ралица

на Ралица Б. Ковачева

Ралица,

ти си парченце ново утро

над мрачната мъгла-

над сива София,

щипчица душа

и къс надежда

останала от

минали неща.

Сега е нова

нова сутрин в София

и ти си като облаче

сама

във цялото небе от междуметия

в главите на пораснали деца.

Аз ще се смея с теб

и в малките ти пръсти

се вплита чисто нов,

сега роден Света.

И, мъчничка,

ти си парченце

ново утро,

родено от две късчета Съдба.

понеделнишка сутрин

преживян вече сън

оглеждам голата си глава

във витрините на булевардите

в таванската стая е тихо

не кипи чай

няма никой

аз не живея там

външен човек

търси катедра 'португалски' в ректората

отговорник по охраната

го поглежда с половин око-подозрение

аз се скривам в шала си

познавам го

и съм подозрителен

завземам тресчици по благородния начин

ще свивам гнездо

рано е

16.11.2009 г.

изпитвам шибан хлад

от липсата ти в бялото поле

дали аз искам много

толкова нищожно

не

аз всъщност

нямам право

и

вече

нямам

и лице

04 октомври

к л а т е н е т о н а г о д и н а т а

Рамбо 13 feat. приятели, със специалното участие на проекта zev died orchestra (включващ членове на gokkun, Мytrip и Wayab). Най-лошото в българската литература! Клепането на годината! Шкембе чорба и литературна карантия. Идват законодателството, гланцът и неговия дизайн. Да ги спрем. Публиката, отвратена, съпричастна на зловещия кич, има шанс да преоблече новите си дрехи! Носете си долни гащи по 80 евро парчето. Лошият вкус, постмодерният акционизъм и краят на лайфстайла идват с Рамбо-13. Кльопането на годината! Ваканцията свърши, интелектуалната собственост е подлютена и незащитима. Юпитата и изкуството – с чеверме на бавен огън! Рамбо 13 разполага с терминатори от всякакъв калибър. Картинки на разсъбличане по стените. Душевно и православно – отвсекъде. Керамични сърца.29 септември, вторник, 19:00 часа, ателие Пластелин, ул. Цар Симеон 48, София. Носете си пликчета за повръщане, алкохол – менте! Кефенето на годината и главобол!Спонсор: Фондация за поощряване на медицинските експерименти с хора и животни „Академик Иван Петрович Павлов“За Рамбо-13...История на групата за културен тероризъм «Рамбо 13» Групата за културен тероризъм „Рамбо 13” е създадена през 1999г. В нея първоначално участват Васил Прасков, Лъчезар Лозанов, Димитър Матакиев, Иво Цанов и Добринка Корчева. Първата й изява представлява аутодафе на книги на български класици и съвременни автори, осъществено през пролетта на 99-та на покрива на Студентския дом в София. Година по-късно групата провежда широко обсъждан впоследствие литературен пърформънс в клуб „Максим”, съчетан с боди-арт на млади художници. Текстовете на авторите са представени от артисти на Театъра на Българската Армия. Междувременно „Рамбо 13” публикуват пиесите „Сърцата на петимата” и „Вазов в редицата на Фибоначи” в списанията „Театър” и „Страница”. И до ден днешен никой български театър не се е осмелил да постави някоя от тях, поради крайната скандалност на използвания в тях език език. Единствено в. „24 часа” окачествява двете творби като културно събитие. През 2002г. Групата създава радикалния литературен сайт „Мухозоли”, който за кратко време придобива култов статус в средите на българския ъндърграунд. През есента на 2003-та „Рамбо 13” предизвикват скандал на конференция, посветена на развитието на българските литературни сайтове, чрез представения си програмен текст – „Viva за терора!”. Въпреки това критикът Едвин Сугарев ги обявява за сайт No1 във виртуалното арт пространство на страниците на „Литературен вестник”. Рамбовците продължават скандалните си изяви на премиери на книги и литературни четения на автори, които заклеймяват като конюнктурни. Пламен Дойнов, Петър Чухов и авангардистите от XXL са сред основните потърпевши. През 2005 г. „Рамбо 13” предизвиква интервенцията на правораздавателните органи и НСБОП сваля сайта им „Мухозоли” заради текстове, които влизат в разрез с обществения морал и добрите нрави. Настоящият водещ на културното предаване „Аеро” по Re Tv Благовест Златанов апелира членовете на групата да не бъдат публикувани занапред в литературната преса по морални съображения. Силната обществена репресия става причина „Рамбо 13” да прекрати съществуването си за няколко години. През лятото на 2008-ма членовете се събират отново и възстановяват групата в състав Васил Прасков, Лъчезар Лозанов, Димитър Матакиев, Иво Цанов и Данаил Досев. Първата изява на Рамбо-13 след възстановяването на формацията е пърформанс в Червената къща (началото на 2009 г.) с участието на авангардистът художник и композитор – Георги Ружев. Избухва скандал, към сцената летят бутилки, а след проявата се стига и до ръкопашен бой. В резултат на случая групата е напусната от Димитър Матакиев, който започва кариера на спортен бриджьор. През юни 2009 г. групата за културен тероризъм Рамбо-13 се появява с нови лица и имидж пред публиката в клуб Хамбара. Събитието се организира от Венцислав Занков и вестник 39 грама. В нейните редици се появяват имена на млади и дебютиращи автори, виждащи в Рамбо-13 алтернатива на лайфстайла и неавтентичността, завладели, разграничаващата се от ъндърграунда, българска литература, през последните години.Участници в четенето: Лъчезар Лозанов – Звяра - роден през 1953 г. в София. Завършил в Софийски университет "Св. Климент Охридски" българска филология през 1975 година и журналистика през 1984 г. Работил в радиото и във вестници, сега е във в. "Българска армия". Бил е и учител по български език и литература. Печатал е стихове във вестниците "Студентска трибуна", "Литературен фронт", "Литературен форум", "Ден", "Литературен вестник", "Сега", "Капитал", в списанията "Родна реч", "Септември", "Пламък", "Младеж", "Страница", в алманаха "Море", във вестника и списанията на СМЧ "Аудитория". През 1999 г. е сред създателите на литературната група "Рамбо 13". Представата си за модерна поезия е изложил в "Стихът: пеперудата е свободна" - "Литературен вестник", бр. 34, 1999 г. Автор и редактор е на първия брой на литературния вестник "Аудитория", май 2000 година. Издал е три книги. "Скъсай опаковката" (1995, самиздат), "Звярът" (1999, изд. "Графити") и "Иго" (2002, изд. "Жанет-45"). Женен, с 2 деца, които четат литература и свирят на цигулка. Понастоящем води културната страница на в-к „Българска Армия” Линк:Иво Цанов - Чеченеца е роден през 1977 г. в София. За разлика от повечето участници в "Рамбо 13", не е завършил, нито учил в СУ "Св. Кл. Охридски". Посещава известно време Техническия университет, в момента се занимава с уеб-дизайн, след като работи в машиностроителен завод. Единствен член и лидер на пънк-групата „Анарходжаз”, даваща музикален израз на идеите на анархонацизма. Няма издадени книги. Един от авторите на пиесата "Сърцата на петимата", също така има публикации в "Литературен форум", „Литературен вестник”, „39 грама” и "Аудитория". Съчетава алкохола с работа в завод за негасена вар. Засега бъдещето на Иво Цанов е неясно, но има всички основания да се смята, че то ще бъде не по-малко вълнуващо от настоящето. Линк:Данаил Досев - Гробаря е роден 1961 г. в Ловеч - на 27 август. Изкарва 24 СПУ "П. К. Яворов" в София. Става тъкач в ТПК "Руно". Два месеца след казармата вече е магазинер на склад в ЗИТ София. Сменя десетки работни места от шлосер в Телефонния завод до санитар в операционно отделение на Окръжна болница. Заминава за две години в Коми - Усогорск като мостостроител и разкройчик. Попада като сценичен работник в "Сълза и смях" - две години влачи декори, маршрутът му е от склада до сцената. След това става каменомонтажник. т.е облицова сгради с варовик, мушел, гранит, мрамор. След една година гастролира във "Феросплави" - Кремиковци, после е общ работник в ЦУМ, водещ стоковед на склад и т.н. Напуска, за да стане художник. Има 3 деца - дъщеря му Илона от първия му брак е на 16 години, а от втория - двама сина Никола петокласник и Андрея - 2 клас. До месец август, тази година е бездомник в София, спи по входове, мазета, тавани, необитавани къщи и интернет-клубове, но най-вече при подходящо време пред пейката на св.Синод. Защо пише? Ето отговорът, който си дава: "Колекционирам настроения. Подушвам ги по цвят и си ги събирам. Вътрешен цвят. Това си е игра, самотна игра на домино. Болестно е, но си е мания. Един окуляр - аз така си представям нещата и се смея отстрани на себе си. А поводите да се смея не са оскъдни..." Васил Прасков – Кукловода - роден през 1975 г. в София. Завършил е философия в СУ "Св. Климент Охридски". Научните му изследвания са в областта на етиката на сексуалните малцинства и религията. През 2009 г. печели конкурс в Интитута по философия с пълно отличие в БАН, но е отстранен, поради скандалния си имидж. Пише поезия, проза и кинокритика. Автор на две стихосбирки - “Малките” (1993) и “География на времето” (1996). Бил е гост-редактор във вестник "Литературен форум", както и водещ на рубриката "Идиот" в същото издание, има редица публикации в културния печат, както и в електронни литературни сайтове. Член на Сдружението на българските писатели. През 2005 г. е арестуван и престоява три месеца в няколко следствени ареста и още девет под домашен арест, във връзка с научните си занимания. Повестта „Arest.com”, посветена на преживяванията му в заведенията за лишаване от свобода е преведена на сръбски език. Линк:Линкове:Блог на групата Рамбо-13:Архивен сайт на Рамбо-13:Нов сайт на Рамбо-13:Рамбо 13 в електронната библиотека Liternet:В пърформанса ще вземат участие още писателите, и поетите: Силвия Томова, Румяна Райкова, Дете Кафка, Иван Шентов, Сандра Хофман, Силвия Канин и Диана Коленцова.Последните две – студентка първи курс в Журналистическия факултет от град Созопол и ученичка в 10 клас от НГДЕК, от град Перник, ще имат своя абсолютен дебют пред публика.Силвия Томова - родена на 09.06.1973 г. в София. Завършила е специалностите "Дефектология" и "Журналистика" в СУ "Св. Климент Охридски". Публикувала е във вестниците "Литературен вестник", "Литературен форум", "Словото днес", списание "Книгите днес" и др. През 2001 г. излиза първата й книга романът "Кожа" (изд. "Захарий Стоянов"), а през 2006 г. сборникът с разкази "Добър ден, Р." (изд. "Жанет 45"). През 2007 г. получава Първа награда от Националния конкурс за къс разказ "Рашко Сугарев".Румяна Райкова - магистър по теология и магистър по виртуална култура (СУ "Св. Климент Охридски"). От 13-годишна възраст датират първите й отличия за поезия и публикации в пресата. Нейни стихове, очерци, интервюта и др. са публикувани в редица български издания, между които сп. "Родна реч", в. "Патриот", сп. "Младеж", в. "Демокрация", в. "Литературен вестник", сп. "Хляб+", сп. "Усури" и др. Дебютира на литературната сцена 19-годишна с "Графитени очи". Авторка е на 2 поетични и 9 книги за деца, между които "Зимна книжка" (2000), "Конче-вихрогонче" (2001), "Заюва къщурка" (2001), "Коледни звънчета" (2007) и др. От авторската поредица "Приказчици в рими" е издала първата книжка "Котето Кики", с премиера в рамките на литературната инициатива Пловдив чете`08. Предстои издаването на книгата "Мечето Боби". Книгите си за деца подписва с псевдонима Руми Райк. Работи и в областта на арт-керамиката. Дете Кафка е на 22 г. Завършила е Гимназията за романски езици "Г.С.Раковски" в Бургас със специалност френски език. В момента следва френска филология в Софийския университет. Още като ученичка написа роман - той се нарича "Възглавници". Автор е на стихове и разкази, като разказът й "Конкуренция в синьо" получи награда на наскоро проведена литературна конференция. Праправнучка на Франц Кафка. ЛГБТ-активист.Иван Шентов – поет, текстописец и журналист, участник в различни музикални групи, занимава се с ъндърграунда на българска територия. Пънкар, анархист.Trivia: на 24 г., от София, бас и вокал за КПД-0, пиърсинг, татуировки и пуши много.Сандра Хофман – Мистична персона, знакова фигура от софийския ъндърграунд, описваща се така: „викове идващи от кораб на път да се съеши с черна дупка; печални писма към себе си; 23:10 тичам, да превъртя лентата в ума ми е основната идея; градска естетика” За музикантите: Zev Died Orchestra e български ambient/noise/drone проект, съставен от членове на gokkun, mytrip и wayab. Създаден както спонтанно, така и като резултат от многобройни колаборации на живо, той смесва стиловете, в които проектите творят самостоятелно, но и ги преобразува през интелекта на общото цяло. Изпълненията на Zev Died Orchestra са напълно импровизирани и всеки път създават нова атмосфера и внушения, източник на които са field recordings, хардуерни и софтуерни манипулации. Линк1: Линк2: Линк3: Със специалното участие на поета Николай Атанасов от САЩРоден е на 8 януари 1978 г. в град Плевен. Следва българска филология в Софийския университет "Свети Климент Охридски" и английска литература в Брауърд Колидж, САЩ. Съставител е на първото по рода си изследване на корените на българската гей-култура, публикувано в специален брой на „Литературен вестник“ (19, 2000 г.), и разглеждащо представянето на хомосексуалността в различните изкуства от най-новата история на България. Бивш член на първата българска организация за защита на правата на сексуалните малцинства Джемини.Дебютира със стихосбирката „Ябълка“ (Свободно Поетическо Общество, 1999), издадена с конкурс на Сдружение на българските писатели. Спечелил е няколко национални награди, между които наградата „Веселин Ханчев“ през 1997 г. и наградата „Южна Пролет“ през 2000 г. Втората му книга излиза през 2007 г. под заглавие "Органични форми"(ИК "Алтера"). Публикувал е в списанията „Алтера“, „Съвременник“, „Витамин Б“, „Пламък“, както и в „Литературен вестник“, „Литературен Форум“, „Капитал“, „Сега“ и др.Водещ - писателят Евгени Илиев Успоредно с пърформанса на Рамбо 13 и музикантите от Zev Died Orchestra в ателие Пластелин ще бъдат изложени фотографиите на визуалистите Пламен Стоилков и Калин Коев и ще се прожектира суровия, необработен материал от снимките на късометражните филми на Рамбо-13 – „Сватбата” и „Карпатите плачат”.

къде?

стоя [глава-в-ръце, тъжно, тежко-и-кухо]
и се чудя 'къде ли сте всички?'

имам нужда от вас:
топлина и глас, и ръце;
болезнено ми е самотно.

отговорът:
'необозримо далеч.'

19 септември 2009
9:08 аm

xXx

НЕОН. В НЕОНОВИ КЛИШЕТА

ОБЛЕЧЕН Е ГРАДЪТ

И ВСЕКИ ОБЛАК ВЕЧЕР

Е ПРИЗНАНИЕ

ОТ МАЛКИ ТАЙНИ,

СКРИВАНИ НЕЩА

И КРАТКИ МИГОВЕ НА КОЛЕБАНИЕ.

ТРАМВАЙ. ВЪВ НЕГО

ХИЛЯДИ НЕЩА

ПЪТУВАТ ПАК

КЪМ СВОЕТО НАВСЯКЪДЕ

И В ЧЕРНИТЕ ЖЕЛЕЗНИ КОЛЕЛА

ОГЛЕЖДА СЕ ПОСЛЕДНОТО

ПРИЗВАНИЕ.

20809

0,14mm

ЗАВИНАГИ

дори и в мръсния ти сън аз нямам място

там мирише нежно на съмнения

нещо мило и зловещо- част от минало

във бездна- хаос и от стон след секс

отвътре всичко гние

гние

гнило е

чукам се със мръсни привидения

мечтая да ме помниш, плачеш и обичаш

да ти причинявам болка, още болка

все така

да не позволя да се разтворя

празен, сам

във въздуха

и да оставям рани, белези,

болезнени следи

мълчиш

мълчим

в дистанцията е очарование

а майките ни шпионират иззад ъглите

забравяме малките си имена

и продължаваме- пак аз и ти-

да сме

ЗАВИНАГИ.

15 СЕПТЕМВРИ

***

ти направи последната крачка
изтриване на едно
и без това празно поле
последната връзка
беше ти толкова трудно
но се оказа
необходимо
продължаваш напред

той остава
отзад
сред мръсните сънища

няма тъжни нощи
без думи
при теб

аз дишам
сега
свободата ти

сега

по-щастлива без мен

14.08.2009

_

Когато се събудя сутринта

и костите ми почнат

да умират,

когато се въртя във нищета,

когато просто въздуха ми

спира

се моля да не дишам,

просто аз

се моля

и се моля да загина,

или да спре за миг

да спре за миг света,

да сляза

и да си замина.

Когато сутрин пукне се деня

се моля аз да пукна също

с него,

да свърши просто празната игра,

и мъката, която ме раздира.

Ей, нека всяка сутрин е различна!

Нека спре часовника- сега!

Ти правиш всяка глътка въздух прозаична,

ти пиеш моя смисъл, нищета.

26.07.2009 г.

_

В Люлин живеят

моите армии

от мръсни, зли ангели;

тъпи очи и черни ръце

протегнати.

В шок

остават всички порядъчни

граждани

от техните сенки

по спирки и пейки.

Порок.

Този блок е сив

и тесен е като гробница.

Издълбаните стълби

водят само до 3-ти етаж.

Зад решетки

се протягат ръце

с малки писма

покаяние.

Търсещи прошка

хлапета

се спотяйват

и умират

отзад.

20.07.2009 г.

_

Ще продам тази картина

на някой колекционер

на човешки желания,

смахнат лихвар

или на някой случаен тъпак.

Вече не значи нищо за мен,

защото ме няма.

От мен останаха:

чифт чорапи,

обувки,

четка за зъби

и раница,

изписани листове...

Прочети ги, когато всичко останало от мен

е гравиран сив камък

на който са издраскани

просто три имена.

Пътечка, по която идва единствено

мама

(само тя ще оплаква моят несбъднат живот).

Ще продам тази мила семейна

картина.

Ще превърна всички спомени в течност.

В порок.

20.07.2009 г.

_

Mразя се.

Мразя вятъра, с който ме

брулиш отгоре,

старозаветен, миришещ на кисело

бог.

Мразя земята,

която ме чака да легна,

когато ще свърши и

моят тъп,

жалък

живот.

Мразя да мразя,

защото личи, че съм малък,

жалък и слаб пред нещата,

отредени за мен.

Вечна вина и внезапното чувство

на жалост.

Мислите правят ме роб

и потъвам,

тъй тихо

във меко, мрачно, сиво сияние,

тъпо безвремие между 4 сиви стени.

Този живот вече няма за мен обаяние.

Вече съм просто пълнеж за изкопания

гроб.

20.07.2009

_

Небето е пропито със захар

и тежи в/у плещите на квартала,

зад него виси планина

и изрича присъди,

минорно.

Малки мравки сте

повлекли на гръб

чудеса

стават когато ви гледам отгоре.

От моя прозорец

се стичат сълзи от страх.

Тя е тъжна до мен.

Но не плаче.

Причинявам всичката болка

на всичко, което обичам.

Вече не нося на никой неща,

вече съм мрачно нищо,

остатък от впечатление.

ченгета в абстиненция

от джама се процежда мътна влага

всички дъждове на тоя свят

няма да измият факта че те няма

и ъглите на тоя смахнат кръговрат

гнили вътрешности

а животът ми е проза

диагноза за продънен сив диван

копелета, писна ми на мартенса

а градът ми спи като заклан

нещо с ‘а’

като ‘абстракция’

нещо с ‘п’

като ‘претенция’

поредна писмена атракция

за ченгета в абстиненция

12 юли 2009

13

утре

утре ще чета свои текстове в Хамбара като част от групата за културен тероризъм и вербална агресия РАМБО 13. в 'изявата' ще вземат участие и поетите лъчезар лозанов- звяра, сандра с. хофман, дете кафка, васил прасков- кукловода, иво цанов, данаил досев, визуалистите раймонд краев и пламен стоилков; музиката е от мен + сандра с. хофман (noise/impro композиция, записана миналата година) и ружев. от сега мирише на ъндърграунд, терор и арт-превземки. това е и първото събитие в Хамбара от не-знам-колко-време насам. също е и първата ми изява от поне година и половина...

надявам се хората, които четат моите текстове и следят този блог да се появят утре, наистина ще се радвам, ако желаят да разменят някоя дума с мен 'на живо'. начало 18:30.

повече за РАМБО 13- тук

повече за сандра хофман- тук

повече от мен- тук.

небето притиска

вътрешностите ми

към земята

в черно-бяло

минало

се взирам

няма я

17 юни 2009

красива

на твоето място

във моето

малко сърце

зее

всепоглъщащо

черно

пространство

черна дупка

сълза

във формата

на жена

знам, че връщане няма

в мен расте страх

алчен прах

върху спомени

сънища

сиви

теб те няма, красива

но без теб не заспивам

x x x

тежки, груби въжета-

те стягат сърцето,

стягат този гнил мускул

и плачат накуп

всичките сетива.

след това

от болка крещят:

всеки косъм по твойта глава,

мигли мокри в тежка сълза-

жертви на електрическото презрение-

просто гръмват в късо съединение…

и този гърч те усуква на възел.

разпилян като парченце от пъзел,

боядисан във плътно червено,

черно,

кафяво,

ще получиш ли ”браво”

ако сложиш въжето?

не.

”напразно отиде детето…”

15 юни 2009